автор: dbutanski

- Е, да! - и надявах се честно.
Жадувах миража си - свян.
Бе някак, човешко, уместно -
не бях пресметлив, обигран.

Приех те с копнеж и сърдечно,
макар уловил в теб и грях. -
Изглеждаше скрито, далечно -
предричаше поглед ти крах...

И стана подобно страха ми. -
Ти лъжеше всичко пред мен.
Отрови с измами гръдта ми,
с измени оплете ме в плен.

Но аз устоях със духа си,
заключих сърце си с любов
и с вяра опазих честта си,
под светия божи покров!...