автор: Valens

Как го закова само!? Да му беше казал някой преди десетина-петнайсе години, че ще избира, като влюбен глупак пръстен, че с огромен букет рози, паднал на колене ще пита: „Миличко, ще се омъжиш ли за мен? Ще бъдеш ли майка на децата ми?“, че ще се
обяснява в любов и ще иска да останат заедно с нек’ва до края на дните си, щеше да му се изсмее в лицето. Не беше мъж за една жена той, не беше. Е, минаваше му чат-пат през ума, че ще трябва да хване някоя, та да си има сигурна вкъщи, да му роди син, да му събира и пере мръсните чорапи и да му носи чехлите и вестника, когато остарее, но това си беше далечна работа за неговите четирийсет и две години.
Нямаше спомен кога за пръв път я видя. Не разбра и кога и как Венци влезе толкова дълбоко в сърцето му.
И ето го днес, с букет и пръстен, притеснен от бъдещия ѝ отговор.
И ето го умилен от малко току-що проходило момченце, което се опитва да ритне топката си в парка и се смее с най-чистия си еуфоричен детски смях. И само времето ще покаже дали след двайсе и пет, трийсе години, ей това мъничко шомпалче няма да е най-добрия футболист в света, неговия син или някой друг. Защото Калин беше сигурен, че ще има син, че Венцислава..., че точно тя ще му роди син със същите сиво-сини очи, изсечено лице и императорски нос, като неговите и къдрава коса, като нейната. Син, който също като него ще обича бързите мотори, жените и футбола. А, може би, вече е факт, защото за трите месеца откак бяха заедно, „червен картон“ нямаше.
Как го омая само, че ослепя за всички други жени!? Беше желан мъж. Сами му се лепяха. Забърсваше ги кога от нужда, кога заради завистта на мъжете наоколо. Жени, много и различни, но горчивия вкус, които оставяха в него на сутринта – еднакъв. Като видеше поредния парцал в леглото си сутринта, тръгвайки за работа, оставяше банкнота и бележка на нощното шкафче с текст „За теб, коте, за кафе и кифла. Пусни ключа в пощенската кутия на излизане“. Не им помнеше нито имената, нито лицата, нито смяташе да ги вижда втори път. Веднъж явно беше попаднал на една втори път, щото оная се бе изгаврила и му написала отдолу на бележката: „Знам“. Пък може и да не е само една, ама да са си траяли другите.
Обааааче с Венцислава беше друго. Разбра го още първата вечер. Тя беше невероятна. Уникална, като никоя друга. Магьосница, която прочиташе мислите му, която отгатваше точно желанията му, която умело го водеше към непознати и силни, дори и за него, казановата, висини на екстаза.
„Било е сън. Няма начин.“ - си помисли сутринта, не смеейки да отвори очи, но тя спеше до него, усмихвайки се като ангел и Калин се измъкна тихо от спалнята. Притича до близката фурна за пресни кроасани, направи кафе и се обади на шефа си, че няма да отиде на работа. „Шефче, не ми е добре нещо.“ Лъжа! Абсолютна лъжа! По-добре не се бе чувствал никога.
Три месеца щастие! Три месеца, в които летеше. Три месеца като миг и като цял живот, защото всичко преживяно преди бледнееше пред тях.
И ето го днес пред нея с букет и пръстен.
- Обичам те, Венци! Ще се омъжиш ли за мен? Ще бъдеш ли майка на децата ми? Но защо, миличко, защо плачеш и поклащаш отрицателно глава? И какво общо има детската снимка на братовчед ти, та я вадиш от чантата си точно сега? Ти си момченцето на снимката?! Смяна на пола?! М.мка му!

Валентина Йосифова
05.08.2015 г.

------------
Разказът е отличен с Грамота за значимо творческо присъствие в Националния литературен конкурс "Атанас Липчев" 2015