автор: Danielita

От конкурса "Очи към себе си", 2011
Публикувам отново за да влезе в списъка на произведенията ми
Генералният директор на най-печелившето стопанско обединение в страната през 80-те години се надигна от стола, изгледа ме страховито и почти изрева:
- Четири хиляди валутни лева, за билет до Япония! Дума да не става!
Тогава моят директор започна да му обяснява, че съм спечелила конкурс за оригинална разработка на млад учен и японците поемат всички други разходи, с изключение на пътя. Генералният започна да ме разглежда с интерес. Нищо и никаква жена, конкурс..., понятията не му се връзваха, но взе да омеква.
- Добре, от мене да мине, но искам производство, не разходки по света! Ясно ли е?
Ние почти изкозирувахме и аз хукнах да стягам куфарите и презентацията.
В Института тази вест се посрещна с очудване: „ама тя не е много млада, как ще спечели конкурс за млади учени”, „сама жена да пътува чак до Япония” и пр.
Както и да е, пристигнах на летището НАРИТА в Токио. Внушителна сграда и хора, много бързащи хора. Но сред тях успях да различа посрещачите за конференцията в Сендай, които бяха предвидили всичко, дори това, че наградените от източна Европа ще имат нужда от пари още на летището.
Нещата тръгнаха добре. Навсякаде бяхме екскортирани от уж туристическа агенция, половината от хората на която бяха ченгета. Бяха много любезни и услужливи. Веднага ми ангажираха място в нощния автобус за връщане, за да имам един ден за разглеждане на Токио. И така до злополучния банкет предпоследния ден. Бях сама. Другите трима българи, с които бегло се познавахме се бяха закачили за по някой западняк и усилено го ухажваха. Същото правеха и руснаците. Нали всички гледаха да си уредят работа някаде по света. Само аз се мотаех и почти с никого не разговарях. Тогава двама усмихнати японци ме заговориха и ме попитаха как намирам летището НАРИТА. Аз, също усмихнато им отгоговорих, че е страхотно, само че навалицата ми е напомнила за филма „Потъването на Япония”. Двамата се спогледаха не разбиращо. Тогава аз се впуснах да им обяснявам с моя самостоятелно и инцидентно учен английски, че „Потъването на Япония” е филм по фантастичния роман на японски автор. За беда използвах думата „fantastic”*, а не „science fiction”*. Усмивките на двамата се дръпнаха - не бяха чували нито за романа, нито за филма, но знаеха разговорното значение на думата „фантастик” и ме попитаха, вече не така любезно:
- Според вас потъването на Япония е чудесно, така ли?
„ Е, викам си, сега я загазих!” Колкото повече обяснявах, че Япония не може току така да потъне, толкова повече оперираните японски очички зарастваха и хвърляха гневни искри. А-ха да извадят самурайските мечове, когато край нас мина един познат руснак, който им каза, че също е гледал този филм и ме измъкна.
Ченгетата се успокоиха. Но на другия ден с ужас установих, че нямам запазен билет за нощния автобус. Когато се обърнах към „моята” екскурзоводка за помощ, тя театрално се разплака и многозначително ме покани да преспя у тях. Естествено отказах. За щастие скоро настъпи обрат в отношенията. „Екскурзоводите” ме бяха видели да разговарям приятелски с известен руски учен, който ме поздравяваше за добрата работа. Намериха билет и отново усмихнато ми пожелаха лек път.
Но пътят не беше лек. Трябваше да чакам автобуса на улицата, в 11 часа вечерта. Сама жена. Седях на пейката и се оглеждах.. В това време група младежи ме заобиколи и започнаха да ме питат имам ли нещо скъпо на душата си, но през цялото време се вглеждаха в златното ми бижу. Започнаха да ме канят на някаква религиозна сбирка. Уплаших се, но с най невъзмутим тон им казах, че съм християнка и Исус ми е най-скъпото. Това, или ниската оценка на бижуто оправи нещата. Младежта се разкара, автобусът дойде.
На другия ден истински екскурзовод отговори и на въпросите на моите колеги:
Японците сматат 40 годишните за млади. Най-добрите гейши били 60 годишните?! Сама жена в Япония не е в опасност, ако не говори много.

*fantastic -фантастичен; разг. чудесен, страхотен; science fiction –научна фантастика