автор: FluBalu

Потискаше ме есенният дъжд,
щом жадно по стъклата се разплаче.
Но днес видях как ливна изведнъж
и с танца си разсмя едно сираче!

Прегръщаше го с галещи ръце,
изми калта от жалките му дрипи.
А тъжното му ангелско лице
с безброй целувки весело обсипа.

Затичаха се после през града —
блажени, триумфиращи и боси.
Най-тъжното детенце на света
любов за малко нямаше да проси.

Внезапно осъзнах, че съм сама,
а есенният дъжд зове да тичам,
защото ме очакваш у дома.....
Ти знаеш ли, че много те обичам?!

Цвета Иванова