автор: marisiema

Животът ме докосна с груби длани.
Разперушини ме като ранена птичка.
Разпръсна ме по друми непознати.
Сега събирам се трохичка по трохичка.

Куршуми удряха ме право във сърцето.
Избухваха в горещи пламъци червени.
Солена пот течеше и обливаше лицето,
когато се извивах в ями с дъх на плесен.

Човешка завист, злоба заваляха
като оловен душ над бедното ми тяло.
А то се свиваше в затихналата стряха
от мъка, от обида и от болка натежало.

Аз мъчех се изправена да крача,
отвръщайки им с гордата усмивка.
Не исках да ме виждат, тайно плачех.
упорита бях, инат, със воля силна.

Не се огънах, краката не целувах
и мойте ценности със зъби бранех.
Но плащах си със болката безумна,
която следваше ме в пътя ми неравен.

Сега, когато времето ме сведе,
да се гневя е толкова ненужно.
Но чудя се:щом тъй животът ме подведе
защо не спрях да го обичам лудо?

Защо обичам хората, тъй често лоши?
Защо не мога и да заменя страната?
Защо в сърцето пазя пролетния полъх?
Защо душата ми копнее за Балкана?

Защо най-мили са ми тук звездите
и слънцето най- майчински ме грее?
Защо обичам всеки камък и тревите?
Защо разнежвам се, щом всичко побелее?

Какъв Творец си, Господи всевластен?
Каква игра играеш с мене на небето?
За страшни грехове ли ме наказваш,
или и твоето сърце от нас е наранено?

От где, се питам, пак намирам сили
очите ми да са отворени и толкоз жадни
да гледат, очаровани, цветя красиви
и изгревите чудни, и залези прохладни?!...