автор: gringo

Исках да продължа да уча в големия град, в София, да нося костюм и да посещавам кина, да ходя на опера, на театър... За всичко това знаех само от книгите и разбирах, че трябва да бъда благодарен на родителите си, които искаха да се образовам и да се издигна в обществото. А последните събития можеха да объркат плановете ми...
- Ей, чуваш ли ме какво ти говоря?! - стресна ме гласът на татко.
- Чувам! – отвърнах.
- Това е добре, че чуваш! Защото от това, как ще постъпим, зависи бъдещето на семейството. Твоето най-вече...
Въпреки усилията на мама и тате и старанието ми да се държа като голям, съдбата си имаше свой план и кога по-нетърпеливо и настойчиво, кога по-яваш-яваш, ни тласкаше към предопределена от нея кулминация на житейската ни драма.
Тате се срещна с дядо Добри и му благодари за човещината и още, че ни разкри каква змия е вуйчо ми Атанас, но кмета Гаврил не можа да види, защото същия ден, на единадесети септември, когато ние се прибрахме, в зори още натоварили него и още двама заможни селяни в закрита черна камионетка и ги откарали неизвестно къде. След две седмици се пусна слух, че са ги интернирали като врагове на народа в лагер, а след месец, че Гаврил е застрелян при опит за бягство. Цъкаха с език селяните, чудеха се, едни злорадстваха и припомняха грубото му отношение и високомерието му, други с добро го споменаваха, но мъката си беше за близките му и за семейството. Както викаше баба Руска, „Огънят, където падне, там гори!”.
Изгоряха в следдеветосептемврийските събития не само кмета Гаврил, но и чичо Асен Джамбазина, и Гого Търговчето, и Иван Ханджията . Един грях имаха те пред новата власт – че бяха заможни, че имаха ниви и ливади, и че от злоба ги наклеветиха и доносничеха против тях дребни душици, съзрели в калния преход от едно време към друго възможност да си отмъстят на невинни хора за собствените си неудачи и неудоволетвореност от самите себе си.
Тате само сумтеше, говореше все по-рядко и още повече се наостри срещу новата власт. Но нямаше що да чини. Изкарваше стадото на паша и по цял ден скиташе с него по ливадите, а скоро го качи на „Старото селище” – така викахме на едно по-равно и широко място горе в балкана, където се е намирало по турско селото ни. Там течеше планинска река и имаше условия за паша. След Освобождението жителите му слезли от балкана на по-ниско и широко и така се създало сегашното село Явор.
Баща ми беше единственият, който качи стадото там - около сто и двайсе овце и единственият, който стоеше горе по цяла седмица. Идваше си рядко, оставаше при мама ден-два, запасяваше се с хляб и... айде на „Старото селище”. Зимата ги сваляше в селото, затваряше ги, храна им бе приготвил през лятото и двамата с мама оставаха сами в малката ни къщичка. После пукваше пролетта, тате пак се качваше с овцете на „Старото селище” и пак само от време на време слизаше долу – за хляб, сол , захар и тютюн. Аз лятото на 1948 година бях навършил осемнайсет години и карах в София последен клас гимназия. Тате ми бе взел квартира се прибирах на село само за празниците и лятната ваканция – през нея помагах на тате в планината. Косяхме трева, пластяхме я, ходехме и на лов – тате, както се оказа, имал още една пушка, ама тя беше ловна. На огъня, който не гаснеше никога, винаги къкреше котелката с месо, в далечината зад малката рекичка се редяха огрени от слънцето гористи баири, а вечер звездите блещукаха по черното небе над нас.
Минаха така три години – зимата в града, лятос с тате в балкана. Животът си вървеше, новата власт сложи нови хора на ръководните места и в нашето село, дето един комунист нямаше, се нароиха цели осем борци пртив фашизма. Оказа се, незнайно как, че Цако Цръвяка, Аню Гелев и Първан Мравката били в „движението”. Правиха общоселски събрания, на които от триста и петдесет души население се събираха около стотина – кой от страх, кой от любопитство, кой заради интерес някакъв, създадоха ОФ организация и партийна група. За партиен секретар избраха Станчо Генов, чийто пръв помощник и съветник беше, естествено, Иван Златков. Те двамата бяха вече истинската власт в селото. Те организираха влизането в текезесето, те агитираха и заплашваха тези, които не искаха да се разделят с имота си. През 1948 година всички вече бяха членове на стопанството. С изключение на един-единствен жител на село Явор – Петър Николов, моят баща. Няколко пъти идваха у нас Станчо и Иван, как ли не убеждаваха тате,и добронамерени бяха към него и семейството ни, и личеше, че му имат уважението (и страха също, бих допълнил), но той – не, не и ...само не! Видяха се в чудо. А от селото само те двамата и ние с тате сме били „истински” партизани. Кой ти гледа, че от зор и да спасим кожите си забягнахме тогава, че съвсем случайно се озовахме в отряда! Не можеха да приемат в партията, че човек като тате, с авторитет в селото и при това участвал на парада на Девети септември в София, иска да остане частник и не ще и да чуе да даде имота и стоката си в текезесето. Викали бяха Станчо няколко пъти пред „отговорните другари” да дава обяснение - защо в село Явор няма още сто процента колективизация, трили му бяха сол на главата и накрая му бяха дали партийно поръчение – да вкара баща ми в текезесето. Когато бившите ни „другари по оръжие” идваха да го агитират, тате ги изслушваше, кимаше разбиращо, съгласяваше се със словата на партийния секретар, които рисуваха в светли краски прекрасното социалистическо утре и накрая, когато Станчо и сянката му Иван, се обнадеждаваха, че най-накрая са строшили костеливия орех на бащиния инат и упорство, той ги поглеждаше с искрено неразбиращ поглед и наивно питаше:
- Всичко разбирам, с всичко съм съгласен, само едно не ми е ясно – как така ще ми вземете овцете?! – и вперваше очаквателно безхитростният си, уверен в непоклатимостта на собствената си позиция, поглед.
След четвъртия подобен разговор Станчо вдигна ръце от баща ми и още на сутринта запраши с мотора – трофеен „Цюндап”, към града. Какво е докладвал и какво са си говорили с другарите – не се разбра, но от тоя ден оставиха тате на мира.
Когато през лятото на 1948 година завърших гимназията с отличен, горях от нетърпение да покажа книжката с оценките на тате. След като се похвалих на мама и хапнах на две-на три, се заизкачвах по тесния стръмен път към старото селище. Представях си как ще грейне бащиното лице, когато зърнеше оценките. Но когато влязох н стаичката на малката къщурка и видях студената черна пепел под котелката, сякаш нож ме прободе през сърцето. В котелката имаше месо. Помирисах го. Имаше едва доловим дъх на развалено. Прецених, че е стояло така не повече от двадесет и четири часа. Иначе щеше да се е съвсем вмирисало. И може би някое диво животно би го надушило и би бутнало съда, за да изяде месото. Сетих се за кучетата и овцете. Излязох с тежко предчувствие и с натежало сърце огледах околността. Нищо! Нито кучета – а бяха три овчарки, големи и силни, нито овце!
Умът ми не можеше да го побере – как така може да изчезнат без следа опитен овчар, въоръжен при това, три яки кучета и цели сто и петдесет овце... Стоях мислех, обиколих околните поляни и гори, обходих наоколо баирите – нищо. Сякаш бяха потънали вдън земя. Тежкото предчувствие се превърна в увереност, чу нещо страшно е сполетяло тате.
Не знаех как да постъпя. Някакво отчаяние ме потапяше все по-дълбоко и дълбоко в безизходността на ситуацията, самотата, отдалечеността на единадесет километра от най-близкото населено място, зловещата тишина и пустотата в стаичката ме доведоха почти до халюциниране. Книжката с шестиците се въргаляше на пода ненужна и цифрите в нея бяха изпразнени вече от всякакъв смисъл. За първи път бях обхванат от неистов, пронизващ страх, от неувереност, от усещането, че нещо страшно, грозно, ме е вкопчило в лепкавите си зловещи пипала и ме тласка към най-мрачните мисли и умозаключения.
Не помня (или не искам да помня) как съм слязъл в селото и как съм разказал на мама. Тя не плака, но сякаш на мига се привърна в друг човек – смачкан, примирен и с угаснал поглед. Само ме гледаше с учудени, неискащи да повярват очи и непрекъснато повтаряше:
- Той, Петър, ще си дойде, той е закарал овцете е-хе, там, оттатък Козето бранище, ама ти добре, добре, че ти синко, се върна, а пък той, баща ти, ще си дойде, къде ще ходи , та да не си дойде, ако не днес, утре... – повтаряше с равен глас мама, седнала на миндера и полекичка се поклащаше. Раменете и се бяха привели, а пръстите на ръцете и трепереха. В отрицанието на очевидното тя бе намерила единственото упование, единствената опора и надежда, за да продължи да живее, да продължи да се надява.Това не беше вече моята майка, това не беше жизнерадостно усмихнатата Елена, която познавах и обичаха всички в селото. Това беше някакво нейно подобие, което ме изпълваше с печал и отчаяние.
Успокоих я, колкото можах, и на бегом отидох при Станчо. Целият бях в прах, потен, очите ми трескаво блестяха, ненавист гореше в сърцето ми, смътни подозрения започваха да се превръщат в убеденост постепенно. „Само да го видя и ще разбера, очите му само да зърна и ще знам на часа дали той, партайгеносето и новоизлюпените комунисти имат нещо общо с изчезването на баща ми.”
След години, когато се връщах към тоя страшен следобед, аз малко по малко проумях, че още в първия миг, когато съм видял празната стаичка с угасналия огън и котлето със започнало да се разваля овче месо, съм усетил, разбрал по някакъв свръхестествен, необясним начин, че тате е мъртъв. Че са го убили, защото се опълчи, възнегодува и не прие колективизацията, уравниловката, че не пожела да приеме за равни с него хора като Цако Цръвяка, Генчо Магарето и Първан Мравката. А такова поведение ония години партията не прощаваше. И аз се чудех как така го оставиха на мира, как приеха той, сам, да се наложи и да бъде пример за останалите, че и по-иначе може.... Сега вече всичко ми е ясно… Но оня юнски следобед не бях на себе си...
Не намерих Станчо в дома му, майка му каза, че е в кметството. „Още по-добре, рекох си, накуп ще ги сгащя, колективизаторите...” И наистина, когато влетях в кметството, Станчо и Иван ме погледнаха като втрещени, все едно видяха извънземно.
- Какво така, ще строшиш вратата... –опита се нещо да рече Иван, но аз, бесен и без да откъсвам кръвясал поглед от тях, стиснал до кръв юмруци, изревах:
- Вие ли затрихте баща ми, гадове, че не си даде имота в текезесето! Казвайте и в очите ме гледайте, имате ли нещо общо с тая гадост, вие ли го убихте!
Крещя аз, но от поглед не ги изпущам, следя всяка тяхна реакция. Пердето ми бе паднало, а и откакто чичо ми, оня плъх продажен, натопи тате, че е ятак, не вярвах на никой. Освен на тате и мама. Но сега тате го нямаше , а мама, сломена от скръб, напразно чакаше вратнята да хлопне и тате, с широката си усмивка, да огрее малката кухничка...
Двамата се стъписаха, не знаят как да постъпят, а аз бях наякнал доста през годините и, въпреки че те бяха по-големи, ми отстъпваха и по сила, и по кураж. Кръвта на тати бе пламнала в мен и горко му тоя, който се изпречеше отпреде ми в тоя момент.
- За какво говориш? – успя да прошепти Иван с изплашен поглед, а Станчо, който не бе от страхливите, малко по малко започна да се окопитва.
- Слушай, Милене, успокой се по-напред и разкажи какво е станало...
Аз продължавам да ги наблюдавам, но освен изненада от моят внезапен щурм и почуда, не откривам нищо в очите им – нито страх, нито гузност. А не бяха лоши момчета, с тате и с мен през двата месеца в отряда се сближихме... Не, не може в нещо грозно да са участвали, ако са ги принудили, то нямаше да могат да се прикрият. Не са виновни в изчезването на тати. Колкото и отчаян да бях и не на себе си тогава, изпитах облекчение. Камък се свлече от плещите ми. Седнах и им разказах всичко. След като ме изслушаха, Станчо се изправи, погледна ме и тихо ми рече:
-Разбирам какво ти е... Не ти се сърдя затова, че по тоя див начин нахълта тука.
Но едно ще ти кажа. Каквото и да е станало с баща ти, ние нямаме нищо общо. А и вярвам, никой от селото. Всичко може да се е случило. Ти не си го видял, нали?!
- Не съм! Но имам предчувствието, че нещо лошо се е случило... Тате е опитен планинар, и ловец, и знае как да се пази... Мисля, че ако не вие, то вашите хора са му сторили нещо лошо. Защото не се съгласи да влезе в стопанството..
В очите на Станчо нещо просветна за част от секундата. Но остана спокоен.
- Това не може да е вярно. Баща ти беше в отряда, баща ти може и да има погрешно разбиране за някои неща, но е добър човек... Как може да допуснеш, че бихме вдигнали ръка на баща ти! Хич и не си помисляй! Аз съм убеден, че с времето той ще се убеди сам,че колективното обработване на земята ще доведе до по-високи доходи!
- Станчо, познаваме се! Не ми води агитации, тате го няма, трябва да се действа бързо!
Може някъде да е ранен, може всеки миг да е от значение за него, като си толкова умен, кажи какво да предприемем. Само жив да е, после ще агитираме колкото искаш...
Умен младеж беше Станчо, с характер, решителен. И от това, как постъпи, окончателно се убедих, че няма нищо общо с изчезването на тате.
- Съгласен съм с тебе. Всяка минута е скъпа. Иване, върти в града. Да пратят с превозно средство, каквото им е под ръка, поне десетина опитни хора. Обясни им, че за спасяването на човек става дума. Да идват бързо, Да са въоръжени. Може бандити да са го отвлекли. Щом дойдат, ти да си събрал от селото кой намериш и с камионетката - горе на „Старото селище”. Ще претърсим всяка шубрачка и хралупа наоколо. Не може следа да няма... Не е възможно да се изгуби стадо овце барабар с овчаря и три кучета и никаква следа да не остане.
- А ние? – попитах го аз. Плаха надежда запърха неуверено в сърцето ми.
- Ние? Ние - на мотора още сега и се качваме горе двамата. Почваме претърсването на близката околност – дай Боже да намерим бай Петър.
„Не, нямат нищо общо тия двамата, и.... слава Богу... Че каква щеше да стане...”
Станчо се надигна, бръкна в металната каса и извади едни пистолет и кутия патрони.
- Вземай! За всеки случай...
- А ти?
- Ей го тука! – и той вдигна ризата. Дръжката на „Парабел”, мушнат в панталона му, се показа пред очите ми.
- Да тръгваме! – устремих се към вратата.
След минута „Цюндапът” бучеше като излитащ самолет и вдигаше прах по каменистия тесен път към „Старото селище”.

Следва...