Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: ralikanibali
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13757

Онлайн са:
Анонимни: 58
ХуЛитери: 2
Всичко: 60

Онлайн сега:
:: tsveti
:: rawiri

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Септември 2018 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
14 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаДенят в който господ си тръгна
раздел: Разкази
автор: verysmallanimal

В онези години не мислехме за него. Поне не през деня. Понякога, вечер късно, въртейки се неспокойно в леглата си или долепили нос до стъклото на прозореца под дъжда от звезди, който все не падаше, усещахме, че нещо, някой задържа този дъжд да не се изсипе над главите ни.
Или когато, направили някоя по-голяма беля, се криехме от родителите си по тавани и килери, стиснали очи, повтаряхме папагалски чутите от възрастните думи. Тези думи бяха предназначени да измолят прошка и защита, да накарат тайнствените сили, които движеха света, да застанат на наша страна и да ни спасят от наказание.
Тогава господ беше с нас.
Може би защото бяхме деца – палави, щурави, оплескани с кал, разтопен асфалт (асфалтираха нашата улица защото водеше от Сточна гара до улица Раковски и по нея минаваха много каруци, довоенни и следвоенни камиони, натоварени с плодове и зеленчуци) и какво ли още не. И нали бяхме умници, правехме от асфалта малки топчета, които заместваха дъвката. Те полепваха по зъбите, почерняха ги и като се смеехме приличахме на баба Зайде, беззъбата циганка, дето ни замеряше с измислени, невидими камъни. Миеха ни устите със сапун и нещата се оправяха, дори бузите ни бяха приятно зачервени, като на щастливите чавдарчета от плакатите. Друг въпрос е, че нашите бяха червени от няколкото шамара – заради конкуренцията, която правехме на дъвка „Бисер”. И тогава, и сега си мисля, че нашите топчета бяха по- хубави.
Господ милостиво опазваше очите и носовете ни, когато големите батковци ни връзваха за дюлята на леля Анка и се правеха на Вилхелм Тел. Нямаха лъкове и стрели, но в едно мазе бяха открили три чувала със стари обувки, с които се мъчеха да уцелят малката кофичка, едва крепяща се на нечия глава.
По онова време имахме избор – или да откажем да пушим и да ядем бой, или да пушим – и пак да ядем бой, но вече у дома. Биехме се, но не злобно и без лоши помисли, а така – за подпомагане на физическото развитие и каляване на волята. И у дома така ни биеха – майка ми чакаше татко да се върне и започваше:
- Виж го, погледни го само! Блъскаме се по цял ден, човек да го направим, а той на главите ни се качи! За бой плаче, за бой - ето на, и сега се подсмихва нахално! В очите ти се смее!
Последното жегваше татко и той с размах ми отпаряше един шамар, а майка се развикваше още по-силно:
- Стига бе, ще пребиеш детето!
По очите на баща ми разбирах, че и той е озадачен от този пример на женска и майчина логика. Така се разделяхме – баща ми отиваше на балкона да пуши нервно, аз се свирах в килера да си поплача на воля, а майка оставаше в кухнята да тропа ядно с тенджерите и да се оплаква от мъжете в тая къща, които нито от дума разбират, нито от шега.
Един от жестовете на господ, които са ме трогвали най-много, беше оная работа с немския. Баба беше завършила някакъв немски колеж, та освен италианския и поочукания полски, говореше свободно и този език, който, както се знае, става предимно за скандали и заповеди. Татко също говореше немски горе-долу добре и естествено, решиха, че и аз трябва да ломотя на езика на Гьоте и Шилер. За късмет в нашето читалище имаше курсове по немски (тогава никой не учеше английски) и един ден ме заведоха – умит, сресан и обут с нови бувки, чиито налчета приятно тракаха по мозайката в коридора – при геносето. Ще рече – при другарката. И се започна – след училище – в читалището, където зубрехме неправилните глаголи и падежите. Те, падежите в немския са май само четири, но помня, че ми се виждаха като четиринадесет. И накрая, като се приберях, на вратата бабето ме посрещаше с водопад от гърлени излайвания, на които аз, я разбрал, я не, отговарях със „Зер гуд” и още нещо, което вече съм забравил. Понякога си мисля дали не е било някаква ругатня, но не ми се вярва – на седем години най-свирепият израз който употребявах беше „Ма стига си, ма!”. Немският служеше и за друго – когато баба искаше да уязви мама, че е проста селянка, говореше на немски с баща ми. На мама й беше много криво, но търпеше някак. Когато, обаче, се разбра, че може би и собственото й дете може да бъде включено в тази гавра, съвсем се отчая. Тя така и щеше да си живее, обградена с чужденци, ако аз не бях я спасил. Направи ми впечатление, че другите деца в училище пишат домашно по български, а аз пишех и по български, и по немски. Смазан от тази вопиюща неправда, към средата на втори клас просто спрях да ходя на уроци в читалището. Свалил тази тегоба от плещите си, гордо се изправих пред семейния съвет плюс геносето (беше дошла у дома да види не съм ли умрял) и заявих, че няма, няма и няма да уча немски. И какво? Нищо! Ама нищо – свиха рамене и казаха, че насила няма да ме карат.
Пак казвам – тогава господ беше с нас.
Има различни начини да опишеш промяната, която настъпва с растежа. Един от тях е е хвалбата или както ние казвахме – фукнята. Помня как се фукахме кой колко сладоледа е изял, когато са го завели в зоологическата или каква количка с дистанционно са му купили. Виждал съм няколко такива колички – те бяха свързани с кабел към кутийка с батерии и обикновено стояха в лъскавите си кутии върху някой шкаф. Е, когато идваха гости позволяваха на малкия разбойник да си поиграе с подаръка от ГеДеРето, купен с много пестене и „късане от залъка”. Много съм се чудил на тоя израз и все не можех да разбера как купчинка накъсани залци може да се превърне в количка, велосипед или транзисторно радио. Та с годините фукните се меняха и бележеха ръста на ценностната ни система. Сега, като поглеждам назад, си мисля, че някои от тези ценности бяха твърде съмнителни. Но пък, от друга страна, господ ги приемаше без да му мигне окото. Когато ми купиха (на старо, разбира се) велосипед – ами че това беше...не знам какво точно, ама беше много хубаво. Червен „Корлис” с широки гуми – „полубалонни” им викаха – чудо на чудесата! И какво стана – само след месец аз вече седях на тротоарния бордюр с кутия от обувки в скута, а в кутията се трупаха топчета за игра – цената на едно, две или повече „кръгчета” с колелото. Бях много слаб играч на топчета, но винаги имах най-много. Защото бях, както каза баща ми, „печалбар”. Той много се разсърди когато разбра за малкия ми бизнес и дори прибра колелото на тавана за известно време. После му мина, но предприятието рухна – из махалата се появиха няколко други велосипеда и аз отново бях човекът с най-малко топчета. Дали господ има пръст в тази работа? Кой знае.
И тогава на сцената, осветени от прожекторите, се появиха момичетата. Те май си бяха там през цялото време, но ние като че не се досещахме че са момичета. А после...после не само се досещахме, ами и не мислехме за нищо друго. Настъпи, както казва един приятел, яростното време. Болезнено време, белязано от пъпки, окосмяване, въздишки и унижения. Време на полюции и мастурбиране. Време, когато над нещастния осмокласник надвисваше зловещата сянка на мръсникът-гимназист, който с едно щракване на пръсти грабваше нежното създание, по което осмокласникът е въздишал цяла година. Създанието с кикот изчезваше и целият свят изчезваше с него. По това време, предполагам, господ дискретно е извръщал поглед за да не ни гледа – потни, задъхани да преминем през проклетия пуберитет и да излезем на заветния бряг на мъжествеността.
Предстоеше ни, обаче, да навлезем в епохата на средношколеца. Особено животно е той, средношколецът – достатъчно чел, за да говори всякакви глупости с апломб, но недостатъчно умен, та да разбере – излязъл ли е от детството и ако да, то къде се намира? Животът е ад, околните са чудовища, а господ – да, господ, за когото вече мисли чат-пат, го няма никакъв. Епоха на осъзнато мастурбиране с избистрен идеал, а за някои – о, щастливци! – и реален секс. Стихове, много стихове, предимно мрачно-сълзливи. Алкохолът като израз на мъжественост, заедно с псувните. Пак стихове и нескопосани рисунки на голи женски тела, гробове и кръстове. Господин средношколецът е ходещо отрицание. Ами такива бяхме. Плувахме в собствените си заблуди и вярвахме, че плуваме в океан от искряща истина. С една дума – глупаци.
Явно господ не ни е изоставил, защото доплувахме.
Само дето тъй наречената мъжественост се оказа не бряг, а още по-дълбока вода. И ако преди цамбуркахме в плитки кални локви – ни риби, ни раци – то сега вече дъно под нас нямаше. Ближейки ожулените си от казармата души, но придобили и запазили изправена стойка, се разделихме за да атакуваме света от всички посоки. С насмешка поглеждахме през рамо към жалкото си ученическо минало и с ужас се взирахме напред, където пътят се разделяше на хиляди пътеки и магистрали, които водеха към неизвестни, но прекрасни (както мислехме тогава) места. Удряхме и ни удряха все по-силно, нямаше вече милост, защото се бяхме научили, че милостивите падат първи.
Първи дълговременни връзки. Първи аборти, за които ние бяхме виновни. Първи изневери. Предателства. Подлост. Първи истински страх. Оцелели приятелства, малко на брой, но пък сериозни. Брак – компромиси. Кариера – компромиси. Съвест – компромиси.
Но и първо самопожертване. Първо отстояване на истински позиции. Мачкане. Изправяне. Пак мачкане и понякога пак изправяне.
- И ти какво му каза?
- Ами какво...казах му да си такова майката.
След две години:
- И ти какво му каза?
- Ами какво...казах му, че е прав. И е прав, да му...
След пет години:
- И?
- ......
Все по-често поглеждахме нагоре – с вяра или без, но поглеждахме – ами ако?... Зная, че и заклетите атеисти сред нас поглеждаха – нали така ни учеха – да не поставяме всички яйца в атеистичната кошница. Понякога благодаряхме – когато детето ти пищи от остър апендицит и е с четиридесет градуса температура...а после идва оня прекрасен доктор и ти казва че всичко е наред. По-често се сърдехме и размахали смешно юмруци към небето се заричахме да вярваме само на себе си и никому другиму, па бил той и господ. С една дума – живеехме.
И докато за младостта има само бъдеще, за този зрял период има само настояще. Понякога мрачно, понякога светло, то ни обграждаше отвсякъде и не ни даваше дъх да си поемем. Дори мечтите ни бяха едни такива – настоящи.
Но господ пак беше с нас. Понякога с камшик, а понякога с ласка. Но не ни изостави.
Дълго е това време на настоящето, но и то премина. Оглеждам се и броя на пръстите на едната ръка оцелелите приятелства. Оглеждам се и в очите ми влиза дим от изгорени разпятия, съсипани бракове и разрушени домове. Оглеждам се и виждам, че и другите се оглеждат – тези, които сме оцелели. Каквото и да значи това. И уж сме наясно, уж знаем, че е време, крайно време е да се съберем заедно и...и какво? Гледаш го – на два метра от теб е застанал, а е далеч, ама страшно далеч. Обединява ни единствено самотата – тя е, която тегли чертата под дългите колони печалби и дългове.
И се чудя - кога господ си тръгна?


Публикувано от hixxtam на 12.09.2015 @ 22:33:55 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   verysmallanimal

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 5


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

20.09.2018 год. / 00:44:28 часа

добави твой текст
"Денят в който господ си тръгна" | Вход | 9 коментара (19 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващият ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Денят в който господ си тръгна
от atina2005 на 09.06.2018 @ 08:51:28
(Профил | Изпрати бележка)
Господ е тръгнал :) но в коя посока синьо лято


Re: Денят в който господ си тръгна
от verysmallanimal на 13.06.2018 @ 17:24:56
(Профил | Изпрати бележка)
И май не ще да се връща :)

]


Re: Денят в който господ си тръгна
от vilvar на 12.09.2015 @ 22:57:01
(Профил | Изпрати бележка)
мхммм... само дето май ние сме тези, де са си тръгнали...


Re: Денят в който господ си тръгна
от verysmallanimal на 12.09.2015 @ 23:36:16
(Профил | Изпрати бележка)
Резултатът е същият :)

]


Re: Денят в който господ си тръгна
от zaltia на 12.09.2015 @ 23:49:46
(Профил | Изпрати бележка)
"И се чудя - кога господ си тръгна?"
Е, не...не си е тръгнал...
Чета те винаги с интерес...
Благодаря ти, че ме върна- в детството, чистото и неповторимото...
!!!


Re: Денят в който господ си тръгна
от verysmallanimal на 13.09.2015 @ 00:16:27
(Профил | Изпрати бележка)
Радвам се, че ти хареса :)

]


Re: Денят в който господ си тръгна
от esperanca на 13.09.2015 @ 22:48:52
(Профил | Изпрати бележка)
Не Господ, човекът си тръгва, сам от себе си, само дето Господ винаги е виновен, но сигурно това означава да си Бог - да си виновен винаги , за всичко.
Много харесах разказа ти.


Re: Денят в който господ си тръгна
от verysmallanimal на 13.09.2015 @ 22:57:00
(Профил | Изпрати бележка)
Да, изкарваме го виновен за всички глупости които вършим :)
Радвам се, че ти хареса!

]


Re: Денят в който господ си тръгна
от mamontovo_dyrvo на 13.09.2015 @ 23:52:01
(Профил | Изпрати бележка)
Благодарим ти, господи и за това дето...а бе за всичко. И на теб, Вакрилка за този разказ.


Re: Денят в който господ си тръгна
от verysmallanimal на 14.09.2015 @ 00:25:41
(Профил | Изпрати бележка)
И аз благодаря :)

]


Re: Денят в който господ си тръгна
от IGeorgieva на 14.09.2015 @ 00:47:48
(Профил | Изпрати бележка)
Много ми хареса! Ще се връщам да го препрочитам, когато си задавам някои въпроси!


Re: Денят в който господ си тръгна
от verysmallanimal на 14.09.2015 @ 15:51:37
(Профил | Изпрати бележка)
Най-добре изчакай да остарееш - тогава отговорите сами идват :)

]


Re: Денят в който господ си тръгна
от RockAround_theC_l_ock (bim_bam_bum@tintiri_mintiri_pliass) на 14.09.2015 @ 10:28:26
(Профил | Изпрати бележка)
Еееех, verysmallanimal (знам и името и фамилията, разбира се, но предпочитам
verysmallanimal - изпраща ме между страниците на *Мечо Пух*... а там ми е тъй хубаво!)
Разказът ти - да кажа, че ми харесва - ще преповтарям другите...
Има неща, дето се четат и леко, и трудно.
А когато е много трудно, значи и ти си там - между редовете... И си подсмърчаш... на ум!

Помилуй, Господи... И опрости греховете ни...

;-))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))


Re: Денят в който господ си тръгна
от verysmallanimal на 14.09.2015 @ 15:53:14
(Профил | Изпрати бележка)
Ако успееш да вкараш читателя между страниците, значи, че се е получило :)

]


Re: Денят в който господ си тръгна
от doktora на 27.09.2015 @ 02:14:14
(Профил | Изпрати бележка)
...казвал ли съм ти, че си едно малко такова...талантливче...Иван Вакрилов - първи коридор хех в

ВПРОЧ, И АЗ СЕ ЧУДЯ...
Док ()


Re: Денят в който господ си тръгна
от verysmallanimal на 27.09.2015 @ 11:41:01
(Профил | Изпрати бележка)
Аха, дойде време да се чудим къде се е дянал :) А едно време хич не го и поглеждахме :)

]


Re: Денят в който господ си тръгна
от dandan на 17.03.2016 @ 20:19:20
(Профил | Изпрати бележка)
Толкова истинско - минало, което няма да се върне, болезнена самоирония и още много неща. Абе хубаво пишеш, прочете ли човек твоя творба, после мира не му дава от размисли....


Re: Денят в който господ си тръгна
от verysmallanimal на 17.03.2016 @ 23:45:13
(Профил | Изпрати бележка)
:) Може би сме стигнали там, където е най-добре да седнем и да поразмислим :)
Благодаря!

]