автор: gringo

Влезе мама и остави една торба с дрехи, видя пушката, още повече посърна, но нищо не рече. Започна да завива хляб в един месал, после отиде за сирене в другата стая. Баща ми навиваше партенки на краката си, а до него, пред огнището имаше чифт опинци от свинска кожа. Забеляза ,че ги гледам, и рече:
- Цървулите, обути върху партенки, са най-доброто за дълъг преход. Знам го от войниклъка. По-добри са от обущата, и издържат повече.
Погледна ме пак и се позасмя. В такъв момент! Не можех да го разбера, тоя мой баща – досега почти не бе говорил с мен, а сега не спираше...
- Какво? Чудиш се, че говоря много. Трябва. Пак продължаваш с училището, но друго ще е то вече и аз ще съм ти учителят, макар че само до пето отделение съм учил и повече в планината с животните съм прекарал... И да знаеш отсега – двойката в гората, в това училище, веднъж се пише. И поправителен няма. Разбра ли ме?!
И многозначително изви глава към пушката с лъщяща все още от оръжейното масло черна цев.
- Разбрах, тате... – за първи път се обадих аз - така ме бе научил, че да отговарям, само когато ме питаше.
- Вече си мъж, бръснач скоро ще ти трябва. Каквото не разбираш, ще научиш. С времето… Ако срещнем други хора в гората, пред тях – нито дума! И само когато останем двама, ще си говорим. Друг да не слуша.
Тате замълча, въздъхна, погледна ме изкосо и отсече:
- Толкоз. Ако е рекъл Господ, ще имаме време, колкото си щем, за приказки. Не го мислех така, но така дойде. И от нас зависи как ще бъде... Как ще завърши... И от Бога…
Върна се мама и всички седнахме около масата – ние, готови за път, багажа – до вратата. Мама, със скръбно изражение на лицето, попоглежда скрито към нас, трие очите си с края на забрадката и а-ха, да се разплаче. Така мина минута-две, после тате решително се изправи и рече:
- Време е!... – и тръгна към вратата. Нито прегърна мама за сбогом, нито тя понечи да стане и тръгне към него.
- Ще се върнем! – погледна той мама и настави - Обещавам! Сега недей ни изпраща, стори утре заран каквото ти рекох и не бой се – бай Добри скоро ще ти прати вести от нас...
- Вие само се пазете, а аз, каквото трябва, ще направя...
Така я и запомних на тръгване – със сухи, решителни очи, които сякаш без думи ни казваха: „Обичам ви и ви заричам да се върнете, защото вие сте единственото и най-скъпото ми на света...”
Ония години хората не говореха много, но живееха по ясни и прости правила, които ги крепяха и им даваха кураж да преодоляват трудностите и несгодите на живота. Разбираха се без думи и по-често очите им и някоя случайно изтървана дума по време на слабост издаваха най-съкровените им чувства...
Тате метна раницата на гърба със сгънатия върху нея ямурлук, взе в дясната ръка манлихерата и с лявата отвори вратата. Тогава мама стана, дойде при мен и безмълвно ме прегърна... За секунда допрях горещото си чело до нейното рамо и с мъка преглътнах буцата , внезапно появила се в гърлото ми. После минах покрай баща ми, който държеше отворена вратата и излязох на двора. Той я захлопна след себе си и двамата през задния двор прехвърлихме оградата, зад която на десетина метра започваше гората.
Описвам тая вечер така подробно, защото тя беше вододела, който преобърна живота ми на сто и осемдесет градуса, както ви казах в началото. И може би затова в детското ми съзнание тогава така ясно са се запечатили всички моменти от тази съдбоносна за нашето семейство вечер.
Беше края на юли, вторник, хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година, когато започна горската ни одисея. Ако започна подробно да ви разказвам за нея, може и роман да излезе, но такива за ония години много после излязоха – кои по-истински, кои по-украсени и героизирани. Аз писател не съм и реших да се спра на по-важното, според мене, така, както съм го видял с очите си и прекарал през сърцето си, за да знаят внуците и правнуците утре (ако не се затрие света в някоя трета световна война), от какъв корен са и да имат за пример хора достойни като дядо си Петър, моят баща, в кръстопътни и съдбоносни за тях дни, а не да се захласват по преходното, лъскаво отвън, а отвътре кухо и грозно.
Но да се върна към оная вечер, в която вървяхме двамата с тате по пътека навътре и все по-навътре в горските дебри. Луната, огромна,жлътнала се на синкаво-черното небе, се появяваше от време на време между клоните на дърветата, черни и безмълвно надвиснали над нас, просветваше звездица тук-таме и вятър кротко шушнеше из листите. Заслонен зад широкия гръб на тате, не усещах страх, по-скоро се чувствах като герой от приключенски роман, комуто предстои да извърши чутовни подвизи. Само дето нещата не се развиха точно така.
Бяхме преминали през дъбовата гора над селото и прехвърлили баира зад него. Вървяхме по края на полянката, в чийто течеше , направо от скалата, на тънка струйка, бистрата вода на „Хайдушкото изворче”. Тате стигна до него, изсухли ремъка на раницата от раменете си, остави я на росната трева и подпря върху нея пушката.
- Тука ще напълним манерката с прясна вода и после ще си подирим подходящо място за нощуване, ама на не по- малко на километър оттука… Че до изворчето е опасно. Как ще я караме по- нататък, ще видим. Трябва хубаво да се обмисли. Ще се въртим в тоя район, до други ден вечерта, когато трябва да се срещнем с дяда ти Добри – Господ да го поживи, за да научим що се говори из селото и да вземем храната, която ще ни донесе. Според това, което ще научим, ще решим какво ще правим сетне...
Докато тате пълнеше манерката, аз се осмелих да го попитам:
- Тате, а патрони за пушката има ли? Че не видях, да не сме ги забравили... Ако някоя мечка излезе… или пък вълци...
Колкото и да го давах куражлия, с всяка изминала минута тревогата в сърцето ми нарастваше. В края на краищата аз си бях един момчурляк, не видял нищо извън родното си планинско селце и понаучил нещо за широкия свят единствено от книгите, които четях с настървение.
Баща ми се изправи, завинти капачката на матарата и ме погледна. Остави я в джоба на раницата, порови в нея и извади малка платнена торбичка.
- Това са патроните... – рече ми и я върна на предишното и място, бръкна след това в десния джоб на панталона и извади още пет-шест, които смътно проблеснаха в отворената му длан под лунната светлина. – Ще те науча да стреляш. Но не сега. Някой друг път, когато това се свърши и се приберем у дома. Ще те заведа на лов за глигани...
Внезапно от трите страни на поляната се появиха тъмни силуети и напрегнат глас ясно проряза тишината:
- Не мърдайте или ще стрелям!
Както си бях, така си останах на място. Тате не помръдна, застина с протегнатата ръка и патроните в дланта му. Манлихерата си стърчеше, подпряна на раницата, но той и не погледна към нея. Нямаше смисъл.
- Мълчиш! – успя само да ми прошушне.
След секунди се озовахме между петима въоръжени мъже. Единият се приближи и взе пушката, останалите останаха по-назад, с насочено към нас оръжие.
- Стамене, обискирай ги! – отново кратко нареди мъжът, облечен в нещо като кожено яке, бричове и ботуши. На главата си носеше каскет и на кръста му висеше голям пищов. Маузер, както по-късно разбарах. Една фигура се приближи към нас, стори ми се, че е младо момче, горе-долу колкото мен. То взе манлихерата и я подаде на мъжа с каскета, след което внимателно опипа най-напред дрехите на баща ми, а после и моите. Накрая прибра патроните от дланта на баща ми и докладва:
- Нямат друго оръжие.
- Добре! – отново прозвуча дрезгавият, като на върл пушач глас, на човека с маузера. Явно той им беше командирът. После направи крачка към нас.
– Тръгвайте! И без номера. Денчо, ти води отпред, вие двамата – след него, ние с Ангел –след вас. Ангеле вземи и раницата. А вие - обърна се към останалите, - напълнете съдовете с вода, поослушайте се наоколо и после – обратно в лагера.
Докато вървяхме, сърцето ми блъскаше в гърдите като на затворено птиче в клетка, а в съзнанието ми се въртеше само една дума - „Партизани”!
Преди Девети партизаните не бяха толкова много, колкото после ги описваха по книгите и обикновените прости хорица гледаха да са далече и от тях, и от полицията. Едни ги имаха за разбойници, други тайно им симпатизираха, но като цяло повечето българи искаха тогава едно - да свърши войната, да си отдъхнат и да могат да се грижат за семействата си. Демек, това, което всеки човек на тая изстрадала земя иска от памтивека, но което не на всеки е писано да се случи и което, най-вече в диви и преходни времена, за повечето си остава мечта човешка – неосъществима. Но тия неща сега малко по-малко ги проумявам, а тогава само гледах, попивах случващото се и бях далече от всякакви ти ми там обобщения и изводи. Искаше ми се само всичко да се свърши, тия мъже да не ни убият, да се върнем у дома при мама и животът да потече пак по старому.
Но нищо вече не можеше да бъде както преди - нито по света, нито в страната ни, нито в дома на потомствения овчар Петър Николов от село Явор. Защото Втората световна война бе преорала синорите на държавите, опропастила живота на милиони хора, принудила ги бе да се приспособят към новото и да променят своя начин на живот. Или да загинат. Едни се огънаха и... оцеляха. Други не – и… загинаха. Кое бе правилно – съмнявам се дали и сам Господ е наясно.

Следва...