автор: riiva

„Огън да те полази, чумо ненаситна! Не се научи за кое кога е време, пусто опустяло! Все аз след тебе да ходя, все аз да ти сърбам попарата. Пари имам ли, не питаш?? На кой да се моля, знайш ли? Те хората да не са луди на бедната дъртофелница да си дават парите. Че нели им е ясно, че аз по-бързо в гроба ще си замина, отколкото на тях да върна.
Ама тебе и това не те интересува, лежиш си тука на топло, на меко и пак чакаш! Някой друг да оправи всичко! Кажи, бе дърто, на мене ли опря?! Нали бях проста, грозна – една торба дърва, казваше, няма да ми дадеш да купя? А сега... На мене! Пак на мойте рамене си легнал и ти е смешно сигурно? Смешно ти е! Отдавна го чакаш тоя момент ти. Отдавна, знам аз... Да ми отмъстиш искаш, да ме гледаш как се мъча? Това искаш, нали? Изчадие адово! Затова си ги опулил тия комбали срещу мене! Да не пропуснеш нещо. Трошичка от нещастието ми да не изпуснеш!
Гледай, демоне, гледай! Няма да можеш още дълго да гледаш. Като си отида в гроба, аз ще гледам, аз ще се смея! Кътните ти зъбки знам! Мислиш, ще ме уплашиш, а? Като ме оставиш сама да се блъскам, ще се стресна, ще се превия!? Съсипийо недна, никой няма да тъпче връз мене! Никой повече! Ти беше дето ме мачка досега, но няма повече! В ей тия стари кости ти се кълна! Свърши твойто! Свърши! Туй то!
Свърши!
Свърши...
Еееееех, Петко! Петьо, Петенце! Сило моя! Слънце мое! Стани, бе Петьо, стани да ме видиш как се мъча! Как съм станала за срамотиите на хората!! Аз всичкото туй от яд го казах. Ти знаеш... Не го мисля, ти само стани... И пак ще си бъдем двамата... Като преди...”
Спря и стана да оправи завивките. Да се не отдръгнат, да не провисне отнякъде, да не се изложи за срамотиите пред хората! От сутринта ще заприиждат за опелото. Като мравки ще дотърчат! Да ядат и да пият ще искат! И пак всичко на нейните плещи! А тая чума ненаситна лежи там, изпружен и вкочанен, и чака наготово. Не се научи на кое кога му е времето. А помощ има ли, няма ли, не пита. Смее се...
Ооох, пусто да опустее, да беше се и тя задавила с тия сълзи!