автор: boliarkabg

Посвещавам на моя род Радневски и на прапрадядо ми Радни от с. Станчов хан.

Денят вече преваля. Балканът тъмнее, небето възсинява и после угася жарта на слънцето. Бавно, полека плъзват сенки от баирите, захладнява. Шуми тихо дъбакът, буките по върховете отговарят шепнешком. Долу, в ниското, потайно дерелиците гълчат нещо, водата се сърди.
Дядо Радни е приседнал пред воденицата и кое време е станало не е сетил. Цял ден обикаля ливадите, караджейките, горите. Не е много заможен той, но стока има за челядта и за себе си. За последно огледа, да е сигурен как оставя имотите. Зимата хортува със синове и зетьове, донагаждаха, умуваха.Миналото лято мъжете слизаха в полето. Турците продаваха, цели села се опразваха. Имаше кяр в цялата работа. Години, га ходеха по дюлгерлък къде Добруджата, минаваха по тез села. Хубава земя имаше там, добро жито се раждаше. Имаше храна за хора и добитък. Заселеха ли се там, в равното, няма да става нужда от ходене по дюлгерлък. Щяха да работят земята, прехраната щеше да е сигурна. Затуй решиха и купиха имоти в едно от селата. Не е баш в равното, вода има бол, гори има, къщята не са лоши.
Зарея поглед дядо Радни към Белноввръх, запърха сърцето в гърдите му, засмъдя нещо в очите. Еееех, тука се беше родил, тука мина животът му, Балкана е туй, свидно му е. Тъй, ама времената се менят, туй дето стана сега е добро. Най-подир Българско стана, земята веке цялата е на българите. Сега може чиляк да се отпусне, да слезе в равното, да оре и сее, да храни челяд. Затуй мъката по Балкана ще си носи в гърдите, а ще поведе утре синките деца към по-добър живот.
Кога бяха в полето есенес и избраха село, купиха имоти за всеки от синовете и дъщерите. На една и съща улица. От край до край на селото. Двор до двора опира, братова къща до сестрина ще е. Най-долу, първата ще е за дяда Радня и баба Мара. Цялата улица ще е само на неговите хора, ще си помагат, ще са заедно и по-леко ще им бъде. Кога се завърнаха за зимата, изкараха за последно тука, в Балкана. Жените да изтъкат, оплетат, ушият и каквато женска работа имат да свършат до край. Мъжете да постегнат добре имотите, да отделят животните, да нагласят дървата и покъщнината за дългия път.
Най-голямата дъщеря и зетят дядо Радни оставя тука. Не рачиха да тръгнат, искаха на мястото си да останат. Не се противи той на тяхното. Зетят му беше сираче, нямаше род и родители, беше го приел като свой син. Добър чиляк е, с дъщерята добре се спогаждат, работни са и двамата. Челяд голяма завъдиха, затуй хем му е мъка, че остават тука, хем се радва, че в добри ръце оставя имота. Ще го коландрят те, ще водят ратаите, ще наглеждат стадата и караджейките, ще множат имането.
За другите синове и дъщери дядо Радни има жълтици. Ще им даде да накупят туй-онуй и да построят нови къщи. Задели добитък от стадата за всеки, да има с какво да почне в полето. Нивя накупи, за всекиго да има. Не тръгват с празни ръце.
„Добро е туй, дето стана – мисли дядо Радни – добре и за добро. Нека се разселва българското племе по цяло Българско. Както е било по царско време, преди векове“
Надига се бавно балканджията, пристъпя край воденицата. Поглажда с тежката си длан камъните в зида, надниква във вадата. Вдига ръка и се прекръства. Рейва поглед нагоре към букака, после дълбока въздишка се откъсва от гърдите му.
Свечерява, гората глухо шуми, птици прострелват наоколо въздуха, а дядо Радни бавно слиза към селото.
Ще тръгват, дълъг е пътят, но е към Българско. Цялата челяд поема със старея си. Да даде Бог да е за добро.

Милка Маркова