Знаете ли пътя на онова деренце, дето тече неориентирано през поляната пред фурната? После, сетило се за нещо си свое, свърва неочаквано край къщата на баба Стефана и дядо Белчо, покрай Димитър Цонев и иска или не, следва слизането надолу
Към него притичва още едно, с води от другите улици и заедно тръгват край къщите на Бончо Стойнев и Нурито. Внезапно решава да мине под моста на шосето, което отива надолу към края на селото. Защо ли? Да не се сърди братът на Нури, Юмер, да може да мине и край неговата къща, а после да се свре между градините, къщите, да затрайва и тихичко да бълбука към училището. Там се опъва малко по-нашироко, поема водите от селската чешма, щедро разливаща ги почти неизползвани в днешният ден. Среща се с още едно дере, което носи водите си от другия край на селото. Ей тъй, уж от нищото, от една чешмичка, от дъждовете, от незнайни изворчета в брега и то посъбрало вода, раззеленило с върбалаци край къщи и градини, току изскача и се хвърля в прегръдката на своето съселянче. Хващат се за ръце, минават под върбите и все надолу и надолу. Става по-сериозно дере, минало край училището, събрало селските води, вече знае повече истории. Провира се под моста пред училището и църквата, прави по-дълбок дол. Събира още няколко дерета и чешми, с набъбнали води гърми току пред подстъпите на чуката. Дефилето му става по-стръмно, дъното му плочесто. Тъдява крие в пазвите си оная стъпка, помните ли я от другите разкази? На Крали Марко, голямата човешка стъпка върху стара плоча. На Кралевича ли е тя или на някой прародител великан е друг въпрос. Още малко води събира дерето от стръмните улици и чешмите в ниското за да стигне до старите селски казани. Някога даваше обилна вода, да сварят славяновчани ракия от кумбълки и грозде, поемаше изстисканите джибри за храна на водните си твари. После пък, прави голям завой, да успокои малко водите, да имат време хората да полеят бахчите, а водите от джевизлишките дерета и чешми спокойно да дотекат до неговото корито. Тука спокойно си взема сбогом със селото, събира водата и на деретата от звезденските гори, Параджика, изчаква водите на Чакуртала да се набеснеят и утешат. Някога даваше вода да направят селяните кирпич, ако искат да строят дамове и сайвани, ама сега хора няма, че кой ще строи.
После порасналото и помъдряло славяновско дере бавно, с достойнство навлиза в Крушака, или пък в Трънака както по му подхожда в днешния ден да се нарича това специално място. Почива си, разказва на старите дървета последните новини от селото, набира сили и поема към Ломовете, към Дунава и оттам по широкия свят.
Милка Маркова