Пред мен остана само скелет
от мисълта, с която исках
целта си точно да уцеля
и вече... вече да не мисля.
А беше истинско начало!
Поканих мисълта си вкъщи,
почерпих я с каквото дал бог
и мислех си: ще ми се връща.
Но после стана нещо. Аз ли
не прецених способността си
да се развивам и израствам
за кратко време? И закъсах.
И мисълта ми се отдръпна.
Присви очи и извини се,
че й е зле. Погледнах тъпо,
избухнах, без да се замисля.
Постъпих като стар убиец.
Разкъсах мисълта на части -
сърцето търсех да открия,
над него исках аз да властвам.
Оголих думите, разпитах
ги всички – сричка подир сричка,
не чаках да се окопитят
и ги притисках и отричах.
В ръцете ми след час издъхна.
Тя, мисълта ми. Но прокле ме.
Дано очите ми изсъхнат
и страх от тъмно ме обземе...
Сега аз виждам само скелет
от мисълта, с която исках
целта си точно да уцеля
и вече... вече да не мисля.