автор: boliarkabg

Знаете ли я Калината? Виждали ли сте това дърво и червените му плодчета?

До ден днешен не ми се е случвало да видя другаде, освен в нашето село. Така са се стекли нещата, не че е толкова рядко дърво. Спомних си за срещата ми с Калината случайно. Прочетох в един вестник, че в народната медицина се ползва за лечение на хипертония, понижен имунитет и простуда. Тогава всичко си дойде на мястото. Спомних си:
Някога, много отдавна /това между нас казано/, когато бях малка, дойдеше ли есента, кротнеше ли се измореното слънце сред синьото небе, баба повеждаше мене и сестра ми да наберем калинки. Някои от вас може и да са чували за моята баба. Баба Нейка, Минювица, от Жевезлика. Тя наместваше изкълчено, навехнато, бабуваше на животни предимно, лекуваше с билки. Много хора от селото и до днес я споменават с добро. Свързах тези нейни дарби и прочетеното във вестника, разбрах защо си е беряла баба ми от Калината.

Та, като дойдеше есента, в някой от тихите й, спокойни и топлички дни баба, за наша най-голяма радост ни повеждаше да наберем калини. Дърво Калина имаше на едно- единствено място тогава в землището ни. Като излезеш от селото по пътя за с. Звезда, след старата циганска махала се пресича едно дере, Казълджишкото дере. Преди да го минеш това дере, поемаш по стръмния баир от белопръстница и песъклива почва в ляво от пътя. Минаваш край едно от последните мешови дървета по поляната край Ветите лозя . По него време крайните от тях, граничещи с поляната, бяха оградени с дувари. Не, не срещу крадци, а да не влиза добитъка дето пасе вкусната мека тревица наоколо. Покрай тия дувари тръгвахме баба, аз и сестра ми. Преди да се навлезе в чаирите между високите нивя от двете страни на дерето, току в един дувар растеше Калина. Яко, невисоко дръвче, забило жилести корени в камънака. Отрупано с малки калинки. Те пък с ръбчета, като зърната на днешните модерни керамични гердани. Надпреварвахме се със сестра ми коя първа ще зърне дръвчето и тичахме със зачервени от щастие бузи. Баба навеждаше най-ниските клони, заръчваше ни да берем само хубавите плодчета, да ги избираме възможно еднакви. Естествено, че ги беряхме за гердани. Баба казваше, че тези гердани са за здраве. Предвидливо винаги носеше забодена на дрешката си голяма игла със замотан върху й канап. За герданчетата. Кой ще ти чака да ниже чак като се прибере в къщи. Всичко ставаше на място. Докато ние беряхме калинки, баба също береше. Навеждаше по-високите клони, избираше по-узрелите. Напълваше една кошничка и после казваше:”Хайде,стига ни толкова. Да има и за другите, за хора и животинки”. „Бабо, че те калинките не се ядат, кои животни ще ги берат?”-питахме ние зяпнали от учудване. „Които им трябва те си знаят”- отвръщаше баба и сядахме да нижем герданчетата. След като ги сложехме на вратлетата си, набирахме още малко в нашата кошничка, за приятелките си и те да си нанижат герданчета. После щастливи поемахме обратно към къщи. Подскачахме пред баба по прашния път, поглеждахме се една друга крадешком да видим как подскачат герданчетата на вратлетата ни. Поспирвахме тук и там в страни от пътя да си съберем и бели охлювчета, залепнали по сухите тревички на път за кой знае къде. Притичвахме до някоя ниска трънчица с оцелели сини плодчета, откъсвахме си макар, че тя тя не пропускаше да бодне някое от пръстчетата ни с трънче. Бяхме весели, щастливи, защото нашата любима баба и тая есен беше намерила време да ни заведе за калинки, при единствената Калина която растеше в околността. При такава разходка чух за пръв път легендата за голямата жълта змия, която пази ветите лозя и за която скоро ви разказах.


Милка Маркова