автор: jantreya

Не ми е никак до поезия.
Лениво мисълта ми дреме,
от слънце и от бриз разглезена.
Какво да правя? Лятно време е.
Светът е малко по-уютен.
Доматки, сиренце, водица.
Море, на няколко минути
с колата.Чувствам се царица.
Не мисля за дебели дрехи,
за отопление и прочее.
И мирогледът ми е рехав.
След всяка мисъл многоточие.
Дали с такова безхаберие
душата стихове ще ражда,
когато пясъкът е черен
и не метафора е жаждата?
Не се оплаквам от бездумие.
Отдъхвам си от песимизма.
Навярно от благоразумие
загърбвам даже артистизма,
на вътрешните си амбиции.
Отдъхвам си от безнадеждности.
Светът е лято. Пеят птици.
А цялото море е нежност…