автор: AngelLaura

Мисълта за лястовичата опашка стоеше в главата и. Защо отново я видя? Това се повтаря вече от години. Знак ли е?
Беше се заслушала в любимата си песен, изживяваше чувствата си, мислеше си за решението, което щеше и трябваше да вземе. Стъклото на автобуса излъчваше горещината си, нажежено от слънцето, но охладителната система все още работеше. Светофарът продължаваше да свети в червено. А слънцето все така да напича.
И тогава тя се появи. За пореден път. Привлече вниманието и, защото летеше напрад-назад между колите, приближаваше се и се отдалечаваше. Голяма и бяла. Като всеки път.
Какво и става на тази пеперуда? Не осъзнава ли, че ако не се махне от платното ще я убият?
А пеперудата продължаваше да лети все така, отдалечаваше се и се приближаваше. Премина мантинелата, зад която беше малко по-сигурно. Направи няколко кръгчета над спрелите коли и се насочи право срещу стъклото на автобуса. Жената имаше усещането, че голямата бяла пеперуда я погледна в очите. Попърха с крилата си пред лицето и. Направи рязко завой наляво и отново се отдалечи между движещите се коли. Бореше се със струята въздух, която променяше летежа и. Отнасяше я в страни и полета и изглеждаше хаотичен. Но тя успя да се вдигне нагоре и вече съвсем леко и целеустремено стигна до тротоара. Прелетя над оградата на близкото училище и изчезна зад големите дървета.
Вече успокоена от това, че пеперудата остана жива тя смени мислите си. Защо това създание рискува живота си? Какво искаше да и покаже? Спомни си многото други пъти, в които лястовичите опашки напълно обратно на естествената си природа идваха при нея. Правеха невероятни неща за да привлекат вниманието и. После отлитаха. И така до следващия път.
Направи аналогия със собственото си щастие. Подобно на пеперудата то идваше и си отиваше.
Припомни си друг случай с пеперуда. Този път – пауново око. Намери я кацнала на прозореца между етажите. Впечатление и направи големината и формата и. Отиде до нея, хвана я в шепи и я занесе навън. През цялото време усещаше нежното телце вътре в ръцете си. Притесняваше се, че ще овлажни крилцата. Разтвори длани и пеперудата вече беше на свобода. Но не излетя веднага. Премести се върху пръста на лявата и ръка, разтвори крилата си и постоя така известно време. А всичко наоколо беше замряло. Само цветовете на това изключително красиво насекомо преливаха и блестяха. След малко излетя и изчезна.
Всеки един случай поотделно връщаше мисълта за щастието и. Знаеше, че за да си щастлив трябва да си свободен. На същия ден сутринта разбра, че пътя на щастието и е стигнало до върховете на пръстите и. Още няколко милиметра и ще се изплъзне и ще падне. И ще изчезне. Тя се чудеше дали да го остави да си замине. Питаше се, дали не трябва да свие ръката си в юмрук за да го задържи. Но това щеше да бъде осъществяване на насилие, според нейните разбирания. А щастието не търпи насилие. Дали щастието беше пеперуда? Ако тогава беше избрала да задържи пеперудата в шепите си, тя със сигурност щеше да бъде с повредени от влагата криле. Нямаше да може да лети или щеше да умре още в ръцете и. Целта на жената беше да занесе насекомото колкото се може по-бързо навън и да му даде шанс за живот. Защо тогава мислеше да хване щастието си в юмрук? Защото щастието и не можеше да излети. То падаше надолу и надолу.
Какво искаха да и покажат всичките тези пеперуди?
Тук някъде беше намесено и сърцето и. Дали сърцето е пеперуда?
Когато отвори сърцето си за любовта и красотата - то летеше. Поемаше рисковани ходове и прелиташе над магистрали, биваше отнасяно от въздушната струя на преминаващите коли, а летежът му се определяше от другите като хаотичен и безцелен. Но летеше. Ниско и високо, бързо и бавно. Летеше.
После дойде времето, в който сърцето и се затвори в стъклен буркан. Като хваната през лятото пеперуда, на която и предстоеше да бъде прободена с игла и препарирана. И спря да лети. Залепна на стъклената стена и само гледаше и чакаше момента на края. Горещината на слънцето го изпичаше бавно, а то и тя не чувстваха вече нищо.
До момента, в който една лястовича опашка прелетя над пътя, между колите и вихъра, и само с присъствието си разчупи дебелото стъкло.