автор: thebigplucky

Луната е отхапана. Ледена, зла и самотна.
И пита за теб -къде си.
И защо всичко се повтори с онази грозно безформена монотонност.
Това, че верен си и, и като вълк - бездомен – вече не е в оборот.
И липсите ти – никога не са били стойности – просто подробност.

Небето среднощно е избистрено, тъмносиньо –
цвят на скръб и безпомощност.
Има ли място за капка вяра в нощ подобна,
в миговете, когато спират часовника мисли отровни,
брутално разкъсали плацентата на всяка неродена невъзможност.

И утрото идва – сякаш виновно.
Спри на прага му, преосмисли ходовете си.
Всяка крачка напред прекършва минали отговорности.
Всеки поглед назад погребва представи и образи...

Но този ден е пред теб – не го захвърляй в преизподнята.
Застани срещу него, преглътни среднощните своеволия.
Изтръгни на липсите болката.
Изгори ги в кладата на изрева,
стъпчи ги с тежки токове.
И не отстъпвай –
няма достатъчна жестокост, която да не те е докоснала -
светът е твой.
И забрави за подробностите...