автор: kasiana

Седма глава

Чорбаджи Лальови тревоги

       Желязната хватка на дамата в черно, чийто скок откъм задницата на врания кон на чорбаджи Лалювата щерка предизвика възхищение у мъжете в двора на Пейковци, вбеси Ирина. Тя се опита да се извърне и вùди кой се бе одързостил да провали замисленото от нея отмъщение, ала не успя. По нежния аромат на парфюма, който докосна ноздрите ù, разбра, че е в ръцете на жена. И този факт я разгневи още повече. „Как смее и кой ù дава право да се меси в живота ми?” – фучеше в себе си Ирина, ала не можеше да мръдне наникъде.
       –Успокой се, дете! – каза тихо, но властно топъл алтов глас зад нея – Стига безумия! Бог, по силата на кръвта, ми дава това право. Не слушай какво ти нашепва сатаната, а се разкай пред Сина Божи за стореното от теб, защото нè сатаната, а нашият небесен Отец е вдъхнал живот в тленното ти тяло…
       Докато говореше, жената разхлаби леко обръча на ръцете си и чорбаджи Лалювата щерка успя да се извърне леко, но достатъчно, за да я зърне. Ала не можа да види ясно лицето ù, скрито зад тънка черна воалетка.
       Но вятърът – спал до този момент кротко в комините на къщите – се събуди, изфуча, отвя снежинките, сипещи се в надпревара от небето и любопитно отгърна воалетката на жената…
       Ирина замря…Впила поглед в зениците ù, тя видя в тях, като в огледало, отражението на лицето си – настръхнало, гневно и…грозно…Кой беше ù сторил това?
       –Ти самата! – сякаш прочела мислите ù, рече жената – Красотата на човеците е прèходна…Изначалната ù мая се променя през годините според деянията им… Ако правят добро и обичат искрено себеподобните си, без да им се натрапват и вредят, тогава лицата им, дори и покрити с бръчки, ще излъчват духовна красота…Но ако замислят и вършат злини, колкото и да са красиви на пръв поглед, очите им ще издават тайните кòзни* на сърцата им…
       –Коя сте вие, мадам? – успя да попита само Ирина, развълнувана и поукротила гнева си под странното въздействие на този топъл глас, който незнайно как топеше ледената ù гордост…Но вместо да ù отговори, дамата спешù коня и той се понесе към чорбаджи Лалювата къща.

       –Ще избяга проклетницата! – промълви чорбаджи Лальо, който смаян от случващото се пред очите му, гледаше онемял ту сина си Яни, който на няколко крачки пред него оказваше първа помощ на простреляната Каля, ту към дъщеря си Ирина, осквернила паметта и опелòто на Пейков Кольо с престъпното си деяние.
       Той се огледа безпомощно…Съзря наблизо селската гадателка Рада Руйнова и се запъти към нея. Каза ù нещо на ухото, даде ù две златни монети и се отправи с бързи крачки към ландòто, с което бе пристигнал Яни. Кочияшът Йон Василеку му беше стар познат и, отгатнал без думи намерението на чорбаджи Лальо, подкара ландòто след препускащия кон с Ирина и дамата в черно.
       Нещо в стойката на последната се стори познато на бащата, ала той нямà време да мисли какво е то, защото бързаше да настигне дъщеря си, за да предотврати друго нейно фатално деяние.

       Чорбаджи Лальо Добрилов – наследник на стара поборническа фамилия през робските векове на българите, който с целия си съзнателен живот се бе стремил да опази своето и фамилното име неопетнено, изпитваше в момента срам, гняв, но и желание да прегърне и утеши своенравната си дъщеря.
       „Къде сбърках?” – питаше се той от години, когато тя прекрачваше прага на доброто и вършеше нередни неща. „Не се справих, мила Мартичке, с възпитанието на щерката.” – простена душата му, споделяйки мъката си с отдавна мъртвата си съпруга. „Не се задомих втори път, че друга като теб няма на света…Не съм и помислял да го сторя, защото исках да запазя светъл спомена за теб в сърцата ни…Иринка беше още малка, когато ти се пресели в отвъдното. За да не плаче, задоволявах желанията ù, които постепенно се превърнаха в капризи…И в душата ù избуяха бурените на себелюбието и надменността…”
       –Боже, дай ми сили да вразумя това вироглаво момиче! – простена разтревоженият баща, сякаш дъщеря му беше още дете, а не трийсетгодишна стара мома.
       В този миг конят с Ирина и непознатата спря пред високите порти на неговия двор, в дъното на който се извисяваше, разперила криле като птица, двуетажна бяла къща. Първият кат от нея бе граден преди век и половина от прадядо му Добрил, останал в паметта на съселяните си като почтен и родолюбив българин.
       Видял отдалеко препускащия ат с двете жени, ратаят Цани отвори дъбовите порти и враният кон премина като вихър през тях.
       Кочияшът спря ландòто, чорбаджи Лальо слезе бързо от него, а Йон Василеску обърна впряга и го насочи към църквата, в двора на която вече полагаха тленните останки на Пейков Кольо. Тази чест бе оказана на покойника, защото приживе – още от дете, пееше в храма заедно с поп Стефан на големите християнски празници…

       –Отлетяха, няма ги вече! – възкликна Душата Кольова.
       –Кои? – попита Ангелът.
       –Серафимите, които видях да се спускат от небето.
       –Да, те са закрилници на синовете ти Павлин и Милко.
       –А ти къде беше, когато аз падах през лятото от скелето?
       –Жега ми беше и отлетях за малко да се разхладя край водопада. – смотолеви гузно Кольовият Ангел.
       –Жега му било! Ленивец такъв…Заради теб сега Каля е вдовица, синовете ми сираци, а клетото ми, осакатено бездиханно тяло – под земята…Господ трябва да те уволни, така да знаеш…
       –Ако от това ще ти олекне – нека да ме уволни…Ама си спомнù, че ти самият ме избра…
       –Трябва да съм бил луд, щом съм се доверил на Ангел като теб…
       –Не луд, а самонадеян… Мислеше, че и без мен ще се справиш безпроблемно с всяка ситуация на Земята…И рядко ме споменаваше в молитвите си…
       –Оправдавай се ти…Рядко съм те споменавал…А как Ангелите на синовете ми долетяха веднага, щом животът им бе застрашен от побеснялата Ирина? Аз не съм ги викал…
       –Ти не, обаче Каля ги повика с молитвата на сърцето си…И те я чуха…Струва ми се, че има какво още да учиш в Небесното училище…И най-добре ще бъде, следващото ти прераждане да е в тялото на жена, за да изпиташ великото тайнство да зачеваш и раждаш живот…За да бъдеш грижовен към този велик за човечеството дар Божи…
       –Да не си посмял да ми погодиш този номер! – настръхна Душата Кольова.
       –Че, защо не?! Преди да стана Ангел, самият аз седем пъти по волята на Бог пребивавах на Земята в женско тяло…
       –Не вярвам, – ухили се Душата Кольова – ако си бил поне веднъж жена, щеше да си наистина грижовен Ангел, а не развей прах като теб, който не предугадù пъклените намерения на Ирина…
       –То и Създателят не предугади, че най-довереният и красив ангел от свитата му ще се превърне в Принц на мрака, а ти искаш аз, който съм още млад Ангел да предусетя кòзните на чорбаджи Лальовата дъщеря…
       –Не споменавай името на горкия баща…Какво е виновен той, че Ирина си е продала душата на дявола?
       –Ти какво? Златните монети, които Рада Руйнова сложи до главата ти в ковчега по указание на чорбаджи Лальо ли те умилостивиха? – заядливо попита Ангелът.
       –Стига! Такъв е обичаят. Хората поставят до главата или в ръцете починалите някоя паричка – армаган за техните мъртви…Чорбаджи Лальо ги праща за жена си Марта, която се спомина, когато Ирина беше още малка…
       –Бабини дивотии! – изсумтя Ангелът.
       –И аз така мисля, но хората намират в тези неща утеха за душита си…Не стана ли време да отлитаме към Небесното училище… Не искам вече да стоя тук и да кръжа над пресния си гроб…Нямам търпение да вляза в Залата с огледалата и да си припомня всички мои предишни прераждания…
       –Те се броят на пръстите на едната ти ръка…Ще ги видиш скоро отново…Но не щеш ли да поостанем край близките ти?
       –И защо да правя това? Вече съм спокоен – Яни се върна, спаси Каля от явна смърт, намери молитвеника на майка си, където го бях скрил…Като прочетè написаното в него, ще узнае, че Каля му е сестра и ще се грижи за нея и племенниците си – моите синове Павлин и Милко.
       –Останаха още неразкрити тайни. Не искаш ли да узнаеш какви са?
       –Нали и от Небесното училище ще имам тази възможност. Помня, че там някъде имаше чудни кристални сфери, в които мога да видя каквото си поискам…
       –Добре тогава. Излитаме. – каза Ангелът и образът му – с цялата си сребристобяла красота и мощни криле се прояви пред Душата Кольова.
       Миг след това ефирните им тела се разтвориха в небесната синева.
       Цветята, отрупали пресния гроб на Пейков Кольо, въздъхнаха за последен път и кротко заспаха вечния си сън…
       Вятърът утихна, застинал мирно, като почетен караул, до временния дървен кръст, над гроба на покойника.

--------------------------------------------------------------------
* кòзни – (от руски) – Тайни, зли, коварни замисли,
насочени против някого; интриги.