автор: giro

Крачех в тъмната гора. Обичам гората. Тъмна е, ще каже някой. Тъмна е да, но сумракът й е приказен. Влажнозелен, ароматен и пронизан от алта на реката и птичето сопрано. Мъхът поема стъпките ти и само миг след като си вдигнал крака от него, той отново е непокътнат.
Цветята се редуват според височината, която набираш. На 2000 м.н.в. още има гора, а искрящите омайничета подпалват сърцето ти. В такива мигове на блаженство и нега се радваш, че си сам. Започваш дори да обичаш себе си – та нали именно ти си се завел в този рай. Но искаш и да го споделиш с някой. Искаш да съпреживяваш, защото, така е с хората, държиш някой да узнае, че си щастлив.
Ходих, ходих и стигнах до един заслон. Знам го него, и друг път съм ходил там – приказно е. Не попаднах случайно. Построен от някакви романтици в шепата на Белмекенския циркус. Над теб са смърчова гора, скали и върхове, пред теб – непроходими поляни. Далеч, далеч на север, чак в заревото – Стара планина. В краката ти - светулките на уморения град.
Вече се стъмняваше. Бях ходил около пет часа от Костенец само нагоре, а не се чувствах изтощен. Всъщност бях уморен, но не усещах това, понеже звуците на гората имат приказно свойство – правят те щастлив, а щастливите хора не чувстват умора.
С хладната, технологична светлина на скъпия челник се мушнах в къщичката. Запалих кюмбето със съчките, струпани от помаците-малинари. Бързо запалих свещи и угасих модерната лампичка на челото ми – гадно е да слушаш гората и да гледаш звездното небе на тази светлина.
Унесох се в чувала върху дървените дъски, за благозвучие наречени „нар”.
Прозорецът на стаята се открехна и една звезда се търкулна до мен. Усмихна се, подаде ми ръка и светлината й нежно се приглуши в гънката на импровизираната ми възглавница.
На сутринта прозорецът беше нацяло отворен, а водата в пластмасовото шише на перваза – почти замръзнала. Носът ми беше леден, но ръцете и краката ми бяха ужасно топли. Сърцето ми също.
Вън беше бледо оранжево утро, а в огрените листа на лупена имаше цели водни езерца. Измих си очите, наквасих си краката и иззъзнах. Пред съживеното кюмбе се размислих за снощната зведица.
Това бе ти, нали?