автор: thebigplucky

С тебе – не трябваше така да откачаме.
Всеки си имаше свое някакво, нормално за другите, щастие.
Нищо не ни караше оттам така задъхано един към друг да бягаме.
Не си бяхме нито единственото, нито последното пристанище.
Дори не разбрах – откъде дойде това вкопчване един в друг отчаяно.

Само че без нас – този град – от любов какво би разбрал?!
Онзи музикант в кръчмата стара -
за кого би накарал саксофонът така да се разплаче.
Поетът на съседната маса, пиян и окаян -
за кого би писал, потънал в сантименталност.
И кой би умилил красивата продавачка на цветя -
с такова старание да си упражнява занаята.
Онази любов, непрощаващата–
как щеше да накара света ни да се разпадне?!

Времето, раздърпано на части - почти спря -
пропуснатото в този живот да наваксаме.
Събраното в шепа и крито толкова отдавна –
по теб пропилях.
И само ти го забеляза.
Забравих и страх. Забравих и минали страсти и омрази.
Приех те като Съдба, като Знак,
като Милост дочакана.
А бе и Болка изстрадана. И Раздяла предстояща...

... Не трябваше.
Знам, че не трябваше...