автор: thebigplucky

Когато престана да ми казваш понякога, че ме обичаш -
помислих си, не е необичайно,
предвид сериозността на случващото се в света около нас,
надъхан с омраза и гняв изтляващ,
загърбил кошмарно и най-бледата романтика.
Но защо започна да не ти остава време за нашия?!
Или времето безпощадно ни избяга?!
... Полъхна някакъв хлад.

Когато престана да се вглеждаш питащо в очите ми
и да не искаш нищо -
помислих си, не е от липса на необходимост.
Отдавна знаехме един за друг всичко.
Не исках да насилвам неслучващото се в дните ни,
ровейки за някакви идеализирани истини.
Или пък истините леко се бяха отдалечили встрани, незабележимо?!
... Полъхна на зима.

Когато престана да ме искаш така, както бяхме свикнали -
помислих си за всичките изтекли помежду ни мигове
и доколко безвъзвратно бяхме сплели съдбите си
в отчаянието – да не си липсваме.
Колко неподозирано близки сме си били – до непоносимост.
Колко неща бяхме си простили. И колко – само на вид.
Прегърбената ни обич – още я имаше,
безвременна, скрита зад кулисите на дните -
до смърт проклинаше -
да не се измъкнем никога от невидимите и нишки,
не и ако пламъкът е още жив
и всичко все още има смисъл и сили да го отстоим.
... Отнякъде полъхна на свещ и старо вино. От любимото ни.