автор: MaCTePa

Рязах си вените,
пих си от кръвта.
Спъвах се нарочно,
за да пропадам в пропастта.

Но "нещо?" все ме подхващаше
и там където бях преди ме връщаше.
Подхвааащаше...
и връъъщаше...

Висях си на врата.
Налапвах дулото.

Наливах се с отрова.
Преглъщах хапове.

Реших да скачам от мостове.
Но "Тя" така и не се появи
да ме спаси.
...А да се удавя ме е страх
и все изплувах без да искам и да зная как.

Мислех да се хвърля под гумите на нечия кола.
...Но защо да слагам грях на нечия и своята душа?
( не, че ме е страх от Бога - безразличен ми е )

Тогава, защо ми е да умирам?
За да бъда свободен, като призрак ли?
А защо ми е, като и без това съм си, почти?
Заради "свободен" ли?
- Не! Смъртта ще ме почака.
Мога и така, сега да си блуждая.

Ще бродя по Земята.
Тя ще ме храни,
Тя ще ме пои.
Ще ми дава подслон.
ще ме утеши.
Ще ми показва някои неща,
а в замяна Аз ще я торя.

Повече няма да се докосна до тоалетна чиния!

А междувременно,
така и така съм тук,
така и така ми работи тялото
и сетивата са наред -
ще разказвам за видяното -
както и където дойде.

Само едно ви моля!
Когато ме напече.
Когато усетя, че ще ми прелива вече -
пуснете ме в полето!
Не искам повече да се докосна до тоалетните ви чинии!

P.S.: Като последен дар на Земята завещавам тялото си.

P.S.S.: Да!
Струваше си да прекаля.
Измивам си ръцете.
И така...
Докъде бях стигнал?...