автор: atom

Познавам себе си отвънка –
като представа за потребност.
А мисълта е с леки гънки,
за да се прави на обемна.

И криви плоскости кръстосват
анаеробното пространство,
създали образа на космос,
чрез който мисълта нараства.

Така почти осъществявам
уж някакъв разумен замисъл
и вярвам най-дебелоглаво,
че за човека няма граници.

Ала светът е още плосък,
макар и хелиоцентричен.
Но в центъра е онзи процеп,
през който ще премина скришом -

освободен и от познание,
и от потребността за нещо.
Отвъд човека ще остане
Човекът, но съвсем естествен.