автор: meiia

Отмиля ми живот, отмиляха ми хора...
Отмиля ми и детство. Отписах звездите.
Пиян или влюбен ги е кичил отгоре,
та сега са се взрели студено в очите ми.
Няма слънчево там, нито празници има.
Тишината постлала е овехтяло чердже.
Други тичат на босо в дъха на килима й
и почитат сърцата си в стил „Фаберже”.
А отсам е патина, старини, треволяци...
Изпосипани, чужди, звездите издъхват.
Разтъркаляни дрънкат диогеновски каци
и объркани бродят с кометите влъхвите.
Май е друго небе-на парче, на парцели.
Зад очите ми-облаци, облаци... Стражи!
И да стрелят от упор, няма кой да уцели.
В пустошта се потъва, оцелява се даже,
Та сега ми е лесно. Поглъщам звездите.
Храносмилам ги някак. С тъга може би?!
Или просто си плюят пред мен на петите.
Буца кал безпощадно нещо в мене уби.
Притъмнява от блъскане, вятър се срича
и не смогва да диша теменужен озон.
На Едното небе, все пак, Той ме обича.
И светът зад клепачите гроб е. И дом.