автор: thebigplucky

Онази моя, посивяла любов, невъзможната ( по теб) любов –
доста се проточи.
И сякаш отдавна трябваше да е само спомен за любов – (от сложните).
Но всеки път, когато посегна към телефона -
отлагам, което съм намислил да изговоря -
за друг момент, в друг период.
И във всяка следваща, полунеочаквана среща,
когато не думите, а телата биха предпочели да се докоснат,
откривам неща , дълбоко съдбовни
непреходно стойностни
и лъжовно неотложни...

Онази моя, протъркана по лактите любов, бездомната -
по късни кръчми, в градове провинциално монотонни, с улици неизходени -
окована с веригите на откъслечни разговори пред чаша невинен алкохол,
премръзнала търси – с искрица нежност – да се стопли.
И когато неизговореното е отровно, непоносимо в повече,
а разстоянието между дланите – непреодолимо изконно -
вие – като вятър през прозорец недозатворен.
Отрекла се от себе си -
за да оцелее поне в тази си форма изродена;
поела всичките вини и всяка безотговорност сътворена в нея -
пред липсата на избор, и пред приемането му за начин на удовлетворение...

Онази моя, предрезгавяла от невъзпяване любов,
без която просто – не мога -
още живее в мислите ми, в посоки за скитане - греховни.
Хлопа по портите на неща, отдавна залостени
и кара сърцето ми да блъска тревожно -
какво да сторя?
И как, оттук нататък със себе си – да се преборвам
в този отблъснат от незадоволеност живот.
... Не спира болката.
Нищо не изтрива сълзите, неизплакани след стореното.
Влиташ на скорост в пореден завой -
и без да питаш – какво, и колко.
И си повтаряш -
че повече – така – не може... –
Но тази тръпка е толкова особена -
разпознаваш я безпогрешно, дори с едва пробягал поглед.
С каквито и думи да я наречеш – пак е Любов -
дори и само за една нощ.
И пак е сложно...