автор: gringo

Двадесет и втора глава.


След като Теди остави Мариана пред апартамента и, вече поуспокоен, реши да прекара останалата част от деня сам. Имаше нужда да забрави и вуйчо си, и Мимето, и обърканото си положение в момента, и кашата в главата си, и неясното си бъдеще.
Само дето мисълта му се връщаше непрекъснато към последните събития, които го подтикнаха към преосмисляне на досегашния му живот, който изглеждаше безбурен и безгрижен – до преди няколко часа. „Добре си постлах! На двайсет и осем години, с незавършено образование и с досие в полицията, официално безработен, а неофициално - момче за всичко при вуйчо си срещу солидно възнаграждение, разбира се - това съм аз, Теодор Иванов Тодоров, син на починалия при катастрофа бивш посланик в Унгария и внук на известния професор по философия в Софийския университет Тодор Тодоров. Няма що - достоен син и внук се извъдих. Набедих майка си за виновна, понеже се ожени повторно след смъртта на баща ми, разпасах си пояса и го ударих на живот - вижте ме, демек, колко съм обиден, самотен, неразбран. Е да, ама това не ми попречи да харча готовите парички на родителите си и като привършиха, да се забъркам с наркотици... Добре, че вуйчо ме отърва! Дали беше добре? Естествено , че беше добре! Иначе... в затвора... Ама после не беше добре... Всъщност си ми беше много гот - от една страна вуйчо буташе мангизи, и кола ми купи, и гаджета, и дрешки маркови без проблем - какво му трябва на човек повече?”
„Едно „Ферари” с цвят червен...” – затананика подигравателно досадният глас нейде в дълбините на съзнанието му, но Теди грубо го игнорира. „Естествено, че нищо не е по-важно от парите... Нищо, нищо... обаче работата се закучи... Всичко се обърка!...” Така потокът на съзнанието течеше криволичещо и с усилие в главата на момчето, докато аудито бавно плуваше в потока на наредилите се една зад друга ту потеглящи, ту спиращи коли в обедното задръстване на столицата. „Да се измъкна от тая морга...! От тая сауна!... Мамка му - забравих да включа климатика!” Светофарът пред университета светна с червена светлина и Теди отново натисна спирачките. После щракна копчето на климатика, облегна се назад с ръце на волана и въздъхна... „Да се прибера веднъж в апартамента! Да се пльосна във ваната с една студена биричка, да се отпусна и да забравя всички тия дивотии и каши!... Да мога да започна на чисто и да не дължа никому нищо! Е това искам! Сам да съм си господар и сам да решавам какво да правя! А аз така се нагласих - с любовницата на вуйчо ми се забърках и сега отърване няма - от нея завися!.. От вуйчо - също! Продадох му се за пари, после предадох и него, като докопах Мимето!... И остави това, ами и накрая така хлътнах, че обещах да се оженя!.. Вярно ли обещах?” Теди се размърда на седалката, която му се стори неудобна. „Не, такова нещо не съм обещавал...” Въздъхна облекчено. Седалката си беше добра. „Само и казах, че я обичам. Наистина ли я обичам? Като я знам каква е! Е, аз да не съм по-свестен! Все пак бях искрен през нощта, когато и го казах. Не можех да постъпя иначе... А каква нощ само... Колко беше сладка!... Сигурен съм, че вуйчо ми никога не го е целувала така... И никой друг, уверен съм!” Мъжкарското му его бе поласкано. „Мариана ме обича, обаче с колко е била преди мене... Но все пак, след толкова други, сега е луда само по мен... И се нагърби сама да се оправи с вуйчо ми, да свърши моята, мъжката работа! И сама ми предложи да запазим в тайна връзката ни... Обаче като разкара любимия ми вуйчо?!... Тогава? Тогава тя ще очаква да се обвържа официално с нея. Точно това ще очаква и на това ще се надява - да удържа на думата си... Иначе защо ще се жертва, ще се излага на риска оня звяр да побеснее и да я смачка!... По дяволите!...” Сети се пак за твърдото намерение на вуйчо му да се жени. „Идиот! Всичко има, обаче ей го - държи да се направи на глупак като вземе едно момиче, което може да му е внучка, за жена! За любовница, стига да те бие парата, може да имаш и три пъти по-млада от тебе, но за жена!... Пълен идиот! Ама той ли, лъжливият му племенник точно, дето снощи се врече във вечна любов на същото това момиче, има наглостта да го укорява?” Пронизителен вой на клаксон зад гърба му го стресна, последван от сочна псувня - нея прочете по-скоро по мърдащите устни и почервенялото лице на дебелака в ситроена зад колата му. Светеше зелено. Нямаше желание да влиза в свади. Натисна педала на газта и потегли.
След двайсет минути лежеше във ваната със затворени очи, не мислеше за нищо, а на една ръка разстояние върху теракотения под стоеше изпотено шише „Шуменско” и очакваше благоволението му. След като опитът за самоанализ и надеждата за намиране на изход от обърканата ситуация, в която бе затънал до ушите, се провали, Теди направи единственото, което можеше да направи - остави нещата да следват естественото си развитие, осъзнал, че неговата намеса може само да усложни още повече несигурното му положение.
Има моменти в живота на всеки човек, когато той ясно осъзнава поредицата от грешки, които е могъл да избегне, но не е направил необходимото, защото така му е било по-лесно и удобно. И когато в един момент леността и лъжите му доведат до последствия, които заплашват да го унищожат, той не може да направи нищо, за да се предпази. И му остава само едно. Да чака, да се моли на Господа и да се надява горчивата чаша да го отмине. Понякога – о, чудо, и това се случва! Само че на сутринта се събуждаш и разбираш, че е било само сън... Защото нищо в живота на човека не минава безвъзвратно и посятото от него, било то добро или зло, винаги пониква, когато му дойде времето и тогава, иска или не иска, всеки жъне това, което е посял.
Какво Теодор щеше да пожъне не се знаеше, но поне за момента, уморен от прекараната в любовни ласки нощ, той дремеше в хладката вода на ваната и се молеше за първи път толкова горещо и искрено на Господа Мимето да разкара без проблеми Пръча от живота си и по този начин да реши и проблема с гузната му съвест. Защото, след като Мимето и Пръча не ги свързваше нищо, той нямаше да се изпитва вина пред родственика си и най-вече страх от разкриване на връзката му Мариана.
С тези успокоителни мисли Теди се унесе, отпуснал блажено изтощеното си от любов младо тяло в ласкавата прегръдка на топлата вода и, а-ха да заспи във ваната, когато в съзнанието му изплува красивото лице на момичето с червени къдрици... Отвори очи. Безпокойството го обхвана отново. Неведома сила, противно на всякакъв разум, го накара да се измъкне от ваната, да се изтрие с огромната синя хавлия и набързо да се облече. И въпреки че споменът за всеотдайните ласки на Мариана не бе избледнял в съзнанието му и временно пропъденото безпокойство продължаваше да наднича с тревожни очи от най-потайните кътчета на душата му, младостта му, вечно неспокойната, търсеща, непредаваща и непримиряваща се младост, го подтикна да потърси начин най-после възможност да срещне, да види момичето с червените коси, което живееше в сърцето му от мига, в който го видя за първи път пред офиса на вуйчо. Обръсна се грижливо, изглади си ризата с къс ръкав в тютюнев цвят, облече я, след което скочи в любимите си бледосини летни дънки и изхвърча пред блока.
Небето неочаквано бе добило оловносив оттенък и в сгорещения въздух на късния следобед се усещаше тревожно очакване. Повя ветрец и размести неподвижните до момента въздушни пластове. Откъм Лозенската планина проблеснаха светкавици и глух тътен предупредително възвести приближаването на нечакана и необявена от метеоролозите лятна буря. „Дай, Боже, малко дъжд, да отмие прахоляка по коли, улици и тротоари, да дишнеме малко свеж въздух, че изгинахме в тия жеги!”
За първи път, откакто започна историята с изчезналите пари, Теди се усети в приповдигнато състояние на духа, почувства надежда, увереност дори, че нещата ще се наредят, че в близкото бъдеще го очаква нещо хубаво и че както приближаващата буря ще измете, ще издуха насъбралият се прахоляк, така и в душата му най-после ще се проясни. Замириса на колендро. Съвсем притъмня и включените фарове на неспирния поток от коли просветваха в мрака и създаваха впечатление за ранна привечер. А часът бе едва четири и половина. „Всичко ще се нареди, всичко ще се нареди....”, пееше в сърцето на момчето, седнало вече в аудито и натиснало копчето на радиото. „Днес!...Днес!..Днес ще я срещна!...” Ведно с шума на запаления двигател зазвуча блусът на „Омега”. За Теди това бе потвърждение за всичко хубаво, което той смяташе , че му предстои. „Знак, това е знак, че нещата ще се наредят. Не може да тече само лоша карта, не може вечно зарът да е лош, не може....” Колата се носеше по посока на площад „Славейков”. Едрите капки, глухо тупкщи върху покрива на автомобила, се превърнаха в порой, по тротоарите изненадани минувачи прибягваха към най-близкия подслон, гумите свистяха по мокрия асфалт, а вокалът на легендарната унгарска група изпълваше купето с носталгичния си глас и пееше за едно момиче, което седяло на концертите на първия ред и изчезвало, също като Пепеляшка, преди края на последната песен. Едно от момчетата от състава решило да го заговори на следващия концерт, но то не се появило повече. „Не, с мен това няма да се случи, аз ще открия моето момиче, макар и с червени, а не с перлени коси!”, заричаше се Теди и сам си вярваше. Бе преминал някакъв вододел, граница - не толкова с разумни доводи, напротив - от опитите му да направи преоценка на живота си досега не излизаше нищо... Но после, изведнъж на паркинга, преди да се качи в аудито, загледан в далечните проблясващи светкавици и заслушан в тътена на приближаващата буря, нещо се отприщи в него, преобърна се - почувства се силен, почувства се нов човек, предишните страхове го напуснаха, вуйчо му не изглеждаше така страшен, примката на досегашното му самосъжаление, в която се задушаваше, се разкъса като че сама. Той не си даваше сметка, че всички терзания, самоосъждания и нравствени угризения постепенно и неусетно го бяха довели до този преломен момент, в който същността му се обновяваше, достигаше една друга степен, друго ниво на световъзприемане и самовъзприемане. Теди усещаше само резултата, последствията - беше се освободил от нещо, което му тежеше, което го потискаше и с което не можеше да се справи. Беше изненадан. Не можеше да разбере защо сега е изпълнен с жизненост, с вяра в себе си и с очакване на нещо хубаво, след като нищо не се бе променило от преди два часа. Не осъзнваше, че атмосферната промяна само бе отключила, бе отворила напрегнатото му до момента съзнание и бе му дала възможност да осмисли вече извършилата се в него метаморфоза. Ако бе чел марксистко-ленинската философия и бе държал политически изпит за влизане в университета, щеше да си обясни неочакваната и като че без конкретна причина промяна в душевното си състояние с известната философска аксиома, гласяща че „количествените натрупвания водят до качествени изменения.” Но дали тя бе общовалидна? Защото боклуците на Суходолското сметище се трупаха ден след ден, месец след месец и година след година, но, уви!... Не се превръщаха ни в тучни пасища, ни в езера с райска амброзия... нито дори в завод за отпадъци. Но пък за сметка на това в закътани местенца израстваха прекрасни къщи и квартали, в които богати хора се радваха на тихо семейно или ергенско щастие, зорко охранявани от човекоподобни същества с дебели вратове и от обгрижвани като хора псета.
Теди се отказа да разсъждава повече. После ще му мисли за причините на неочакваното си вътрешно преображение – добре, че то не се оказа като в оня гаден разказ на Кафка... Важното беше, че отново е във форма и е готов да посрещне предизвикателствата на съдбата – особено ако следващото предизвикателството се окаже едно момиче с червени коси...
Лятната буря отшумя така внезапно, както и връхлетя. Слънцето отново царствено разпростря пламтящите си лъчи по измитите от дъжда дървета, покриви и тротоари. Скрилите се до този момент минувачи изпълзяха от прикритията си и зашляпаха с разведрени лица по мократа настилка покрай блесналите витрини, мокрите гърбове на автомобилите заблестяха в непрекъснат разноцветен поток, който се разклоняваше в безкрайни лъкатушни улички покрай накачулените по тротоарите почти един върху друг техни събратя, а над всичкия този луднал разтревожен мравуняк от сновящи напред-назад хора и коли синееше дълбокият, изчистен, без нито едно облаче небесен свод.
Теди остави колата в една пряка на „Раковска”, на която като по чудо намери място, където да паркира и се насочи към безистена, в който преди два дни се изгуби момичето с червените коси.
Бе щастлив, че най-после, след първата (и единствена) среща (ако по-малко от една минута разговор би могъл да се нарече среща), може би щеше да има късмета да срещне девойката, която изпълваше цялото му сърце едновременно с Мимето и още дузина момичета. Но останалите представителки на нежния пол битуваха на други нива в съзнанието му и не му пречеха в настоящия момент изцяло да се остави на залялото го изведнъж, да не кажа, направо удавило го чувство.
Влезе в тесния проход и се озова на малкото елипсовидно павирано пространство. Последователно погледът му, движейки се в кръг, обходи антикварното магазинче, кафенето, ксерокса и накрая се спря на входа, над който се мъдреше вече познатата му табела с имената на адвокатите и стоматолога, практикуващи на втория етаж. Погледна ролекса на лявата си китка. Пет без десет. Подвуоми се за секунда-две и бутна вратата на кафенето. Беше празно, като изключим прозяващия се, явно скучаещ барман и един доста ошмулен, прегърбен върху една от трите масички посетител с вид на алкохолик, който дремеше пред халба бира.

Следва...