автор: kamo

Някъде преди 10 сутринта на входната врата се почука. Измъкнах се от леглото, завлякох се до банята, повърнах и си измих зъбите. Наметнах си халата на голо и отидох да отворя. Мъчеше ме адски махмурлук. Както винаги. Дори и не бях сигурен кой точно ден от седмицата е днес.
- Здравей - рече онзи на прага - Аз съм Звездното куче.
Свих рамене. Що се отнасяше до мен, нямаше проблеми. Не попитах това някакъв прякор ли е или копелето наистина идваше от шибания Космос. В едната си ръка Звездното куче носеше найлонова торба, от която примамливо стърчаха гърлата на дузина бирени бутилки. Изглеждаха прохладни и в изобилие. Това ми стигаше. Засега.
- Здрасти - казах аз - Влизай.
Настанихме се на дивана пред изключения телевизор и аз отворих по една бира за двамата. Отпихме. Изпихме така по няколко в мълчание. После станах и отскочих до кухнята, където кътах половинка водка. Взех я заедно с две чаши и се върнах на дивана.
Звездното куче се оживи.
Аз пък за тези неща съм си жив по принцип.
Пихме по едно твърдо.
- Ти си журналист, нали? - запита неочаквано Звездното куче, докато пресушавахме втората чаша.
- Ахъм...
- Искаш ли да изкараш малко мангизи?
- Че кой не иска?
- Може би ти...
- Ако си мислиш така, мой човек, значи си сбъркал вратата.
- Окей, окей... - Звездното куче си доля, без да пита - Какво ще кажеш за десет бона?
Подсвирнах.
Замислих се.
Наскоро бях чукнал 35 и все още не можех да го преглътна. 35 години, за Бога! Половината на 70 и двойно повече от 18… Живеех под наем, откакто се помнех. В редакцията плащаха за боклука, който пишех, колкото за Бог да прости. Нямах куче, нямах котка, нямах дори изсъхнала хортензия в стара ваза. Жените в живота ми се задържаха по-кратко, отколкото котешка пикня в мехура на редовно хранен с гранулирана храна 12-годишен сиамец. Десет бона. Защо не?
Почесах се по чатала през проскубания халат.
- Защо не?- смигнах му.
Звездното куче не се трогна. Или не беше педал, или наистина не разбираше от майтап.
- Какво трябва да направя, за да гушна мангизите?
- Дребна работа...- излъга оня, без да му мигне окото - Просто трябва да изчезнеш един тип...
- Ъъъ...
- Не гледай като идиот. Водката ти капе по брадичката.
- Да изчезна?... Искаш да кажеш, че трябва да убия някого за някакви си въшливи десет бона?!
- Не крещи. Казах - ДА ИЗЧЕЗНЕШ, не да убиеш.
Глътнах едно бързо, колкото да асимилирам информацията. Десет бона. Няма как. Подсмръкнах самосъжалително:
- Казвай каква е далаверата?
- Познаваш ли Желето?- запита спокойно Звездното куче и това май беше моментът, в който лайното удари във вентилатора.


Дааа, уви - наистина ЗНАЕХ кой е Желето.
Цялата работа не ми харесваше особено, но парите си бяха пари.
Така че преглътнах това, което знаех.
Два дни по-късно излязох привечер от мизерната си квартира в края на булеварда и се помъкнах към центъра. Бях изкарал лош ден в редакцията, авансите към заплатата щяха да се забавят още със седмица и нямах пукната стотинка в джоба си поне за едно малко питие за лека нощ. Чувствах се нещастен.
Прескочих без погнуса едно кучешко лайно, спънах се с протритите си подметки в някаква изметната плочка на тротоара, измъкнах се на косъм изпод гумите на едно такси, чийто шофьор дълго свири с клаксона и псува след мен и пресякох булеварда пред входа на заведението на Тони.
Вътре беше полутъмно, прохладно след нечовешката жега на улицата и празно. Не съвсем, слава Богу.
Подпрян в единия край на пустия бар, висеше Тлъстия Джони и правеше компания на оня дебил - бармана. Зорко забелязах, че правеше компания и на една водна чаша джин с тоник. Обичам го това копеле!
Присламчих се край него.
- Здрасти, мой човек.
- Здрасти.
Както и очаквах, Тлъстия веднага поръча едно и за мен, без да пита много-много. Дори не беше нужно да казва нещо. Просто кимна леко с глава и барманчето материализира пред мен една добре изглеждаща чаша, пълна до ръба с нещо бистро, хладко и без мирис, което можеше да бъде само водка и нищо друго. Гаврътнах половината на веднъж, благославяйки късмета си и запитах ей така между другото:
- Да знаеш къде е Желето?
Тлъстия Джони ме изгледа с бялото на очите си. Барманът като че за секунда забави движенията, с които до този момент лъскаше някаква коктейлна чаша с мазен на вид парцал.
Аз ЗНАЕХ кой е Желето. Джони очевидно ЗНАЕШЕ кой е Желето. И барманчето явно ЗНАЕШЕ кой е Желето. Добре си бяхме тук тримката - на хладно, с питие в ръка, в пълна хармония със себе си и с информираността си за онзи съмнителен тип. Очевидно се приближавах, макар и пълзешком, до моите десет бончета.
- Горе е...- рече най-сетне Тлъстия Джони, плати и побърза да се измете от кръчмата, преди да е станала някоя беля.
Аз не бързах толкова, така че първо си допих питието.
После с неохота се качих по стълбите.
Не бих казал, че Желето ме прие като скъп роднина.
- Казвай, дървар!- измуча той и ме облъхна с дима на цигарата си, така както се беше облакътил разгърден на бюрото в бърлогата си на втория етаж над бара.
Преглътнах. Рекох да опитам:
- Изпраща ме... ъъъ... Изпраща ме... абе един тип... ааа - искам са кажа - Звездното куче...- пробвах се аз, сгрян милостиво от водката на Тлъстия.
Желето изведнъж разцъфна. Мутрата му заприлича на препълнен варел за боклук, от който надничат кило вкиснат зарзават, три обелки от банан, трупът на стара котка и шарени парцали от гардероба на бивша кабаретна артистка на око.
Гледай ти това проклето Звездно куче! Явно номерът наистина минава. Не го знаех какъв е този странен тип, но щом можеше да накара Желето да се ухили и да ми налее двойно уиски (наистина ми наля, копелето!), беше мой човек, дори да се мъкнеше чак от скапания безбрежен Космос.
- Така кажи, бе брато!- прасна ме с лапата си по рамото Желето и се надвеси покровителствено над мен, така както си пиех питието, излегнат в креслото, поставено пред бюрото му - Ти трябва да си вестникарчето.
- Аз съм.
- А така! Откога те чакам. Знаеш за какво става дума, нали?
- За какво става дума?
Онзи се начумери и едва не изплю уискито:
- Будалкаш ли ме, пич?
- Будалкам те.
Първо се облещи, после се ухили:
- Хахаха, само така! Мой човек си. Вестникар... Става дума за жена ми. Глория.
- И?
- Какво "И"?! Трябва да я изчезнещ. Това е.


Изчезнах я. Това не беше трудна работа като за десет бона. Не и в град като нашия. Не и с връзките, парите и репутацията на Желето (особено пък в комбинация с машинациите на Звездното куче и моят собствен зъл творчески гений, който развихрих специално за целта, след като дълги години беше прашасвал, сврян някъде край клавиатурата на служебния ми репортерски компютър).
Беше лесно. Особено като знаех за какво става дума. И след като накрая ме очакваше една хубава купчинка зелени банкноти. Желето ме беше светнал с две думи за какво става въпрос. Глория наистина трябваше да... изчезне. И в буквалния, и в преносен смисъл на думата. И физически, и духовно. И материално, и фактологически. Накратко, на оня катил му беше писнала собствената му жена, беше забърсал отнякъде едно младо гадже и сега искаше да се отърве от бившата (Желето я наричаше "О.З"-то), като същевременно трябваше да задържи детето и жилището при себе си и да не и изплаща издръжка при развод. Не го каза направо, но ми стана ясно, че след като аз си свършех работата, щяха може би дори да убият Глория.
А моята работа беше... да я залича като личност.
Бях журналист.
Виж това го можех.
В идните няколко седмици бях във вихъра си. Сензационните заглавия и зловещите разкрития следваха едно след друго от първа страница на вестника.
"ПОЛИЦИЯТА ИЗДИРВА ОПАСНА САМОЗВАНКА, ИМЕНУВАЩА САМА СЕБЕ СИ ГЛОРИЯ"
"УБИЙЦАТА ГЛОРИЯ Е ОСЪДЕНА НА ДОЖИВОТЕН ЗАТВОР В ГВАТЕМАЛА"
"ГЛОРИЯ ЗАМЕСЕНА В ТРАФИК НА НАРКОТИЦИ И ПРАНЕ НА ПАРИ"
"ОПАСНАТА ПРЕСТЪПНИЦА ГЛОРИЯ ИЗОСТАВИЛА ДЕТЕТО СИ НА ГРИЖИТЕ НА НЕВИНИЯ МУ БАЩА"
"ПРОКУРОРЪТ: В НАШИТЕ АРХИВИ НЯМА НИКАКВА ГЛОРИЯ"
"ОТ ЦЕНТРАЛНАТА БАНКА ОТРИЧАТ ДА ИМАТ КЛИЕНТ НА ИМЕ ГЛОРИЯ"
"РОДИТЕЛИТЕ - ГЛОРИЯ ПОЧИНА ОТ ИНФЛУЕНЦА ОЩЕ КАТО ДЕТЕ"
"ВСИЧКИ АРХИВНИ ДОКУМЕНТИ СОЧАТ, ЧЕ В ГРАДА НИКОГА НЕ Е ЖИВЯЛА ЖЕНА НА ИМЕ ГЛОРИЯ"
"МАЙКА МИ НЕ СЕ КАЗВА ГЛОРИЯ, ТВЪРДИ ДЕТЕТО, ЗАМЕСЕНО В СКАНДАЛА"
"КОЯ БЕШЕ ТАЗИ ГЛОРИЯ, ПИТА СЕ АНОНИМЕН ИЗТОЧНИК"
"ФАНТОМЪТ ГЛОРИЯ - ЕДИН МИТ БЕЗ ПОКРИТИЕ"
И т.н., и т.н. - побърках ги. Всъщност бавно и постепенно накрая се постарах собственоръчно да доведа до пълно затихване всички гадни слухове за нея, разпалени в началото от самия мен, докато накрая в града всички наистина бяха уверени, че такава жена на име Глория никога, никъде не е съществувала и не съществува... Ама никъде...
Беше толкова просто.
Интересното беше, че в същото това време при загадъчни обстоятелства неочаквано изгоря хранилището на съда. Естествено заедно с всичките там всевъзможни документи - актове за раждане, брачни свидетелства, кръщелни и прочие... Никой не ми обели и дума за това, но някак си дълбоко вътре в себе си бях сигурен, че Желето и Звездното куче имат пръст и в това. Та нали Глория нямаше нищо, ама нищичко на свое име - ни кредитна карта, ни банкова сметка, ни застраховка, ни нищо. Така тя наистина щеше буквално да се изпари във въздуха.
И както изглежда го направи...
Това беше.
Наистина я изчезнах.
Здравейте, кинти!


Няколко дни, след като бях изчезнал така успешно Глория, на вратата ми отново цъфна оня хлъзгав тип - Звездното куче. Вътрешният джоб на сакото му беше загадъчно издут. Или е пищов, или са моите десет бончета, реших и се отместих от прага, за да влезе.
Звездното куче влезе и се пльосна на канапето пред изключения телевизор точно както и първия път. После кимна безмълвно с глава към кухнята. Свих рамене и отидох да донеса половинката водка. Отпихме.
- Браво.- рече Звездното куче без кой знае каква адмирация в гласа - Успя. Прецака мадамата. Клиентът е доволен.
- Къде са мангизите?- запитах направо, фиксирайки за всеки случай издутия джоб на сакото. Ако беше наистина пищов, щях да я загазя здравата.
- Ооо, парите!- изхили се оня - Не очаквах един журналист да бъде чак толкова меркантилен... И безкрупулен...
Намигна ми цинично.
- Носиш ли кинтите?- повторих.
Звездното куче се ухили отново и бръкна в джоба си. Изтръпнах, но не беше пистолет. Оказа се пачка от сладки зеленикави банкноти, спретнато пристегнати с розово ластиче.
- Десет бона...- каза и ти постави с погнуса на масата.
После доизпи питието си, стана и си излезе, все едно нищо не е било. Надявах се, че няма да го видя повече. Или поне в близките стотина години.
Изтегнах се на освободеното от Звездното куче канапе с чаша в ръка и загледан в наплютия от мухите таван, който спешно се нуждаеше от пребоядисване, се отдадох на сладки мечти за бъдещето.


В един дъждовен понеделник в края на есента, когато въпреки мангизите бъдещето ми си беше все така неясно, на вратата ми се почука. Седях си на дивана сам и полупиян, смучех си водката чиста и наблюдавах без интерес как по "Cartoon network" котаракът Том гони от часове мишока Джери.
На вратата се почука пак. Стори ми се настойчиво почукване. Мразех това. Този звук никога досега не ми беше донесъл някоя приятна новина. Напротив. Като че ли животът ми напоследък се състоеше от серия сговняващи почуквания, след всяко от които скалата на ценностите ми падаше все по-надолу и по-надолу.
Без желание станах и отворих вратата.
На прага стоеше жена.
Жената ме подмина мълчаливо като влак малка гара и се настани на изтърбушения диван. Кръстоса крака и запали цигара. Все още мълчеше. Замълчах и аз. Тоест - май всъщност досега не си бях и отварял устата. Седнах на креслото срещу нея.
Огледах я, без да и спестявам нищо.
Беше безцветна, без лице и стил. Физиономия като тази бихте могли да срещнете на всеки ъгъл в града и да не запомните чертите и дори до следващата пресечка. Сякаш нямаше възраст - спокойно можеше да е на 17 или на 71.
После я погледнах пак. Влюбих се.
Едва сега забелязах как разцъфтява цветето в нея под безличността на външната обвивка. Явно на времето е била красива жена. Дори сега си личеще колко е красива. Беше червенокоса, със зелени очи. Цици, задник и крака като тези може да видите само в качествените порно списания. От нея струеше чар.
- Здравей...- каза неочаквано непознатата, но аз кой знае защо не се учудих - Аз съм Глория... Или по скоро бях... Сега съм никой...
Тактично замълчах.
- Е?- додаде тя - Знаеш ли нещо за това?
- Ъъъ...
- Ясно. Личи си, че си журналист.
- Извинете ме.
- За кое? За това, че окраде живота ми? Че ме направи Господин Никой? Че ме лиши от семейство, приятели, състояние? Хахаха - няма проблем.
Мда, смехът и определено беше горчив. Стана ми кофти. И все още я харесвах. Всъщност внезапно ми се прииска да се оженя за нея. Не бях попадал в живота си на жена като Глория, а и вероятно никога нямаше да попадна. Ето обаче, че сега ми беше в ръчичките - сама, уплашена и безпътна... благодарение на мен, естествено.
- Ожени се за мен...- казах.
Тя се изсмя.
- Остани при мен. Ще те боготворя. Ще те нося на ръце. Би могла да бъдеш моята кралица. Моята муза.
- О та ти си просто един жалък драскач на 35.
- Но... теб успях за де залича, нали така. Значи все още ме бива.- похвалих се като последен глупак, после прехапах устни, но вече беше късно
- Да... - промълви тя с онези нейни невероятни устни - Да, успя...напълно успя.
После загаси с елегантен жест цигарата си.
И... си отиде. Подозирам, че завинаги.
И така - седях си на дивана - отново сам и пиян, смучех си водката чиста и наблюдавах без интерес как по "Cartoon network" котаракът Том гони от часове мишока Джери.
Безнадеждна работа.
Никога нямаше да го хване.
И те бяха като мен.
Просто си играеха на живот.