автор: kamo

На Цвети с много обич и благодарност...
От нас тримата

Нощта за мен отдавна вече не е този отрязък от време, което беше... преди.
Лежа в студения мрак на спалнята и чувам затрудненото Му от злоупотреба с цигарите алкохола дишане до себе си.
Диша си човекът.
Спи.
Какво ли сънува?
(Ооо, виииж го, Биг Брааадъъър!!!)
Пфу!
Дали все още го обичам.
Или не?
Нощта все още е млада, а аз от опит знам, че скоро няма да заспя.
Внимателно се изхлузвам от завивките, за да не Го събудя. Студено е, краят на ноември. Шляпам с боси крака по теракотените плочки на коридора към кухнята.
Имаш удивително тесни ходила, казва честно с удивление Той.
(Все още ми се удивлява?!)
И още: не ходи боса по този леден под.
(Значи ли това, че ме обича?!)
Майната Му!
Нали сега спи?!
За разлика от мен.
Влизам на пръсти в среднощната кухня.
Моя си е и и личи.
Няма по-шантаво и по-мое нещо от кухнята ми на този свят.
Каквото и да значи това.
Сядам в мрака на един от тапицираните столове. Подгъвам зиморничаво крака под себе си. Отвъд уличната лампа хвърля призрачни светлини из стаята. Навяват ми мисли тези светлини. Понякога. Среднощни мисли за любими хора. Хора, които отдавна ги няма. За бащата... И за музиканта...
Не за Него. Той е тук. Спи оттатък в спалнята с неспокойния сън на всички грешници, диша тежко заради цигарите и алкохола, и - дано! - се пита в съня Си, къде ли съм, по дяволите, аз - и защо не усеща топлото ми тяло в мрака на ноемврийската нощ.
Пускам си музика.
Тихо.
4 през нощта е.
Всички спят.
Особено Той.
Музиката си я пускам от Неговия компютър. Все още не сме събрали пари за свястна стерео уредба. От две години сме заедно, а парите никога не стигат. Както и разни други неща.
МНОГО НЕЩА.
Обичам те, мило, казвам аз.
Знам, това е отговорът.
(Сигурен ли е в мен? Обича ли ме? Или му е все едно?!?)
Копеле!
Замислям се без болка за ТЯХ двамата.
Всъщност болката я има.
Нищо обаче не е като едно време.
Дори и мислите ми.
За бащата...
И за музиканта...
Не за Него.
Не и за нереализирания писател и нископлатен журналист в леглото ми.
Не за фобиите Му, шизофренията, несигурността, страховете или мечтите Му.
Не за Него.
Има ли Го изобщо?
И докога?
По дяволите, ако бях пушач, щях да запаля по една цигара и за двамата. Щях да поставя малките хартиени цилиндърчета, пълни с тютюн, от двете страни на пепелника. После щях да налея по чаша кафе - за тях, да им капна по едно питие, да приседна тихо отстрани. А после - когато двете цигари се превърнеха в две малки тъжни купчинки самотна пепел, като кафето изстинеше, а алкохолът изветрееше, щях да разчистя всичко и да си легна отново при Него.
Но, това май вече е правено от един друг герой на един друг писател... не на Моя.
Петък вечер е.
Предутрин.
Краят на ноември.
Все така съм сама.
А и нощта за мен отдавна вече не е този отрязък от време, което беше само допреди две години.
По това време на нощта преди две години щях да осъмна в някоя дискотека, омаломощена от танцуване. Сега лежа будна в леглото до Него, докато спи. Вкарала съм се в една странна връзка и една странна любов и едно житие-битие, за което - хм! - трудно бих могла да обясня с две думи на досегашните си познати и приятели.
Не знам дали търся точно това.
Не знам как попаднах тук.
Не знам дали трябва да съм с Него.
Знам обаче какво ми липсва.
Липсват ми те - двамата.
Когато загубих баща си, бях все още едно малко русокосо момиченце. Със сини очи, шини на зъбите и коригиращи очила. (Вече ги няма. Не очите. Шините и очилата.) Няма го и малкото момиче. Внезапно станах глава на семейство. С майка, която не можеше да разбере какво, защо и как я е сполетяло, и с малък брат, който май нищо по начало не разбираше.
Това беше - в един момент имах най-красивият, най-силен, най-умен, най.. татко, а в другия вече го нямаше.
В това време намерих упование в музиката. Това беше моята музика - силна и тъжна, черна и безнадеждна, градивна и разяждаща. Моята музика, моята поезия, моята генерация, моят човек. Музикантът.
След това си отиде и той.
Неочаквано, нелепо, безсмислено. Така, както винаги си отиват най-добрите хора. Оставят частица от себе си в теб, колкото да те боли още повече. Сбогом!
Първо татко, а после и той...
Сама ли бях?!
Откривах ли частица от тях в мъжете, които минаваха през живота ми?
Дали Онзи, който в момента дишаше тежко в леглото ми (заради цигарите и алкохола - казвала съм му го хиляди пъти), дали той е Човекът. Мъжът. Бащата и Музикантът...
Щях ли за намеря най-сетне покой?
Бях ли щастлива?
Бях ли аз?
Все въпроси без отговор.
Все така си беше тази късна нощ в края на ноември.
Беше студено.
4 сутринта.
Слушах черната музика на музиканта.
Взирах се в портрета на баща си на стената.
Мислех си за Мъжа в леглото си.
Мислех ли?!?
Внезапно в небето проблесна падаща звезда.
Дали беше истинска звезда, случайно отражение от нечий фар по булеварда или просто хвърлен от по-горните етажи фас - така и нямаше да разбера никога. Трябваше обаче да си пожелая нещо.
Какво бих могла да си пожелая ако имах магическата сила да направлявам нестройния ход на живота си? Дали да съживя баща си... Дали да върна към живот музиканта... Или да дам нов шанс на любовта си...
КАКВО?!?
И тогава изведнъж разбрах.
Трябваше да се върна в леглото при Него.
Трябваше да се върна в живота Му.
Трябваше да опитам отново заради Нас.
А другите двама...
МОИТЕ МЪЖЕ...
Нямаше какво да избирам между тях.
Те щяха да останат в сърцето ми.
И двамата.
Завинаги.