автор: coils

Стаята беше тъмна. В мрака една груба мъжка ръка дръпна въженцето и лампата светна. Под нейните лъчи се откроиха очукан пепелник, купчина тютюн, листчета хартия и стара, ръждясала от ползване запалка.
Ръката внимателно взе малко от тютюна и го постави върху едно от листчетата. Започна да навива цигара с опита на дългогодишен пушач и щом стана готова с нетърпение я пъхна между устните и запали. А те бяха сухи, нацепени, с рани дори кървящи на места, устни на страдалец. Дръпнаха жадно от цигарата за време повече от обикновеното, гърдите поеха дозата като задържаха докато отровата не се разпредели навсякъде и след това издишаха ловко през малък отвор от другата страна на устните, които леко се отвориха и позволиха на остатъка да излезе. Тази процедура се повтори няколко пъти, в резултат на което се образува, във външния край на цигарата, дълъг участък от изгорял тютюн, едвам държащ се и готов ей сега да падне и да се разпръсне на пода. „Жената пак ще вика.“ - помисли си той и се сети за многобройните пъти когато заради мислите си изпускаше момента да изтръска цигарата в пепелника и изгорялото падаше върху килима. Жена му имаше мания за чистота и всеки път ставаше скандал заради това. Преди отново всичко да се повтори, той се разтърси от мислите си и навреме постави цигарата върху пепелника. Насъбралата се пепел в края й веднага падна вътре и се разпръсна. Бели и черни късчета се преплетоха едно в друго.
Изведнъж една врата се отвори и от нея нахлу поток светлина. С него дойде и голяма черна сянка, която не преставаше да говори. Мъжът без да се обръща я позна.
- Как може по цял ден да седиш в тоя стол и нищо да не правиш?! Аз постоянно се грижа за теб, а ти нищо! Писна ми само да чистя след теб, а ти да седиш и да мързелуваш! Вземи стани и свърши нещо като нормалните мъже! Виж съседа по цял ден работи в градината. А ти?! Ти?! Нищо! Само седиш по цял ден в тоя стол и пушиш! За нищо не ставаш! За нищо! - продължаваше тя докато вървеше.
Мъжът без да се интересува от ставащото около него, посегна към цигарата и отново я пъхна между устните си. Пое още една успокояваща доза и усети как се разпространява в тялото му.
- Ето пак! Ти седиш и си пушиш спокойно, а аз се трепя цял ден, за да сме добре! Не издържам вече! Не мога! Само като те гледам така, как от нищо не се интересуваш и полудявам! Не мога да те понасям! - говореше тя и го гледаше, като в същото време размахваше ръце от гняв. С яростен поглед отиде до кухнята, където беше оставила чистия леген, който използваше за праните дрехи, взе го и се отправи отново към вратата.
- Отвратителен си! Омръзна ми всичко аз да правя! Сама трябва да върша всичко! Никога не ми помагаш! Добре, че съседът понякога се сеща. Той е много повече мъж от теб! Ти си кръгла нула! Дори и да те нямаше не бих забелязала! Глупак! Седи си в стола и гледа в стената! Излизам, че се ядосвам само като те гледам! - с тези думи тя мина през потока светлина, хвана дръжката на вратата и я затръшна. В стаята пак настана мрак, разцепван само от мъждукащата лампа на малката масичка.
Мъжът отново пое цигарата и я предостави на устните за поредната отровна дръпка, която всъщност се оказа последната. Както всеки път цигарата се погребваше не в пепелника, а на едно много по-специално място. С едната си ръка той надигна десния си крачол, а с другата хвана цигарата и я загаси върху дясната си подбедрица. Мястото се беше превърнало в гробище на единственото носещо му успокоение и радост в този живот. Чуваше как жена му още вика навън с яростен глас. Реши, че и той не може да я понася повече. Стана и се отправи към банята. Свали ципа на панталона и се изпика. След това издърпа колана си и го завърза с плавно, но безкомпромисно движение за крана на душа. От другата му страна направи примка, като я върза възможно най-силно, за по-голяма здравина. Промуши глава в примката и бръкна в джоба на панталона си, където беше оставил една цигара за резерва. Запали я със същата ръждясала запалка, както и предния път, и пое от цигарата с още по-голямо желание. „Най-сладката отрова.“ - помисли си той. „Най-прекрасната в целия свят. Единственото спасение. Единствената надежда. Единственият смисъл.“ Вече не му пукаше дали ще падне пепел на пода или не. Знаеше, че след малко няма да чува вече отвратителния й глас. След още няколко дръпки цигарата беше към своя край. Той я хвана и този път реши да предприеме нещо ново. „Последната цигара заслужава по-голяма чест.“ Със свободната си ръка надигна блузата си и насочи цигарата към гръдния си кош. „Само ти заслужаваш да си там.“ - помисли той и я загаси в областта на сърцето си. „Може да казваш, че съм нищо и не правя нищо, но сега ще ти покажа какво мога. Ще се отърва от теб и този мизерен живот...Майната ви на всички и всичко!“ - с тези мисли той се тласна напред и примката се пристегна около шията му. След броени секунди падна на пода и отпусна ръце встрани, като от едната се търкулна последният фас, малък, сбръчкан, с капка кръв на единия му край.
Отвън жената сложи и последната от праните дрехи на простора. „Писна ми от този мизерен живот и от тоя глупак вътре. Не мога да го понасям повече, нито да го гледам.“ - мислеше си тя. Наведе се, взе чистия леген и се отправи към къщата. Отвори вратата и слънчев сноп прогони мрака. Тъмната й сянка прекоси стаята до кухнята и остави легена на утвърденото му място. Погледна към стола и се изненада, че мъжа й го няма там. Помисли си, че може да е заспал на леглото и се насочи към банята да си измие ръцете. Отвори вратата и погледът й замръзна. Видя единственото нещо, което би могло да я изнерви и притесни през целия й живот – паднал малък смачкан фас на пода.