автор: milcho

Баба ми е от село Житужа. През селото минава планинска рекичка, която се спуска по склона. Горе в планината е местността Янкьовец са поляните от божури, който го застилат през май. На рекичката имало 17 воденици, които млели житото на плодородното житушко поле. Затова са кръстили и селото Житужа
- снабдявало с жито и брашно околните селца. Сега от водениците няма нито една. Поне едната да бяха запазили, поне тази в която са се криели от турците, като са се отървавали мъченията и изтезанията. То турци е нямало много по нашия край. Идвали са само, когато е трябвало да събират хак(данъка де), а и едновременно още и „цан-хак” - екстра данък за това, че са си трили зъбите, като са ги гощавали... на кьор софра. Когато обикаляли през околните села те турците чат-пат отсядали и в село да си починат и да хапнат качамак с масло и пържени яйца. Тогава, жените и младите момичета и децата хващали гората, и в къщи оставали само бабите.

Родата на баба ми, както ми е разказвала, е по две линии – от Малиновци и от Митовци. Митовци са били, по заможни. Но баба се е падала май повече към по бедните Малиновци. Мито бил нещо като селски, чорбаджия и първенец и е имал ратаи. Един от ратаите имал за задача, да стои в началото на селото на пътя, качен на едно високо дърво, и да наблюдава, дали идва някой непознат към селото. Особено гледал за чужденци, турци които идвали най-често на кон. Тогава, като ги забелязвал, се провиквал…
- Митоооо, Митоооо, госке идат, т.е. идат турци на „гости”.
Това било сигнал за тревога и всички от селото незабавно, кой как може се изнасяли на бегом в балкана. Оставали бабите и тук там само някой дедо за кураж. Такова време е било.

С тези истории съм закърмен от баба ми Донка. Не, че ме е плашела с турците, но така си беше. Дори ми беше интересно да ми ги разказва пак и пак и да ме приспива с тях и се гордеех как баба и роднините са успявали да се измъкнат от турците.

После след време, като малката ми щерка на 4-5 годинки, си хареса едно комшийче - турско момченце – Меро, от кварталната градинка и си играеше често с него. Баш тогава голямата ми щерка, учеше наизуст стихотворението О,Шипка и двете го рецитираха с голям патос, ръкомахаха и пищосваха турските орди. И малката ми щерка, един ден с небивал ентусиазъм ми заяви: - Аз като порасна, ще взема една сабя и ще изколя всички турци. Това дойде в повече на нашето анти-турско, анти-робско - Вазовско и бабино възпитание и аз, който подклаждах този неприязън с бабините ми истории за турците, се сепнах. Май прекалихме. Жена ми, която е доста толерантна по националния въпрос, веднага се включи в кампанията и започна, да й обяснява, че това не е хубаво, че какво са виновни сегашните турски малки момченца и момиченца, та да ги колим със сабята. Та това е било, мноооого отдавна, това е било друго време, други са били тези лоши турци и т.н. и т.н. Щерка ми, слушаше (все още тогава) и умно мълчеше. И с това, смятахме, че сме изпълнили нашия интернационален и педагогически дълг. Но не за дълго. След няколко дни, щерка ни смело ни, заяви: - Аз като порасна, ще се оженя за турчин! Това вече преля чашата, и ние в един глас бурно се възпротивихме. Е, чак пък толкова, не!

Тогава й разказах и за попа с нагорещената верига на шията, и защо моята баба била неграмотна и не знаеше кога в коя годна е била родена, а я записали по-късно в годината на раждане на нейната връстница и приятелка от детството Стоянка и още истории, които баба, пък беше слушала от нейната майка.

Като турчина влизал в одаята, казваше баба, се настанявал по турски, на най-личното място до огнището и се провиквал: Хайде, джади, качамак со масло - т.е. домакинята да му приготви тутакси качамак с масло. Бабата се засуетявала и веднага слагала в котела над огнището да се вари качамака. Отделно в тиган сгрявала маслото. Не слагала мас, а само масло. Те турците, сакън не вкусват мас. Турчина, нетърпеливо се провиквал, -Казах ти, с масло, джади, качамак в масло, т.е да вари качамака в масло, а не във вода...
- Ама, аго, не може аго в масло да се вари, оправдавала се баба. Маслото после, се слага аго, нека да се свари първо. Но турчина, креснал,
-Сус, мари! В масло да се вари качамака и толкоз. И баба, що да чини, слага маслото в котела, и след това и царевичното брашно. Вари го вари и го вари, и не става. Подсилват огъня, не. И накрая, котлето, пропада и се продънва. Маслото пламва и се запалва в огнището. Загасяват го криво-ляво и нова заповед.
- Хайде холан, дай, джади, пържени яйца в масло. Така е било. Аз не знаех, какво е това, обръщение "джади", но после, разбрах, че е нещо много обидно към жена и още повече се ядосвах на турците.

Когато, руснаците дошли и ни освободили, стигнали и до София. Турците и по нашия край разбрали, че е свършил техния рахатлък и побегнали. Събрали си багатериите, кой на кон, кой с кола си тръгнали към Турция.

Но преди да си тръгнат минали по селата да си съберат данъците. И искали не като обикновено, десятъка, а само пари. А то какви пари у селяните тогава.

Зимата била ужасна - два метра сняг покривал села, пътища и къщи. Нямало тогава снегорини, и булдозери за разриват - всеки я карал както може. Имал си скътано житце и брашно, картофи и царевица за качамак и така докато се запролети, до зелено. Но турците, нямало какво да губят повече и тръгнали през преспите по селата да съберат за последно пари и да бягат в Турция. Дошли и до село Житуша. Тогава майката на моята баба е била пеленаче.
И влиза турчина с коня в двора и извиква на моя пра-пра дядо да му донесе парите т.е. данъка.
- Нямам, аго, нямам пари, замолил се дядо ми. Тогава турчина вдига, камшика, с който пришпорвал коня и замахва към дядо и го стоварва по гърба му: - Лъжеш гяур, с гяур, извикал той, и пак замахнал. Но дядо се свил, през глава и извикал: - Олеллле аго, сакън, нямам. И нали бил с дебел овчи кожух камшикът силно изплющял, по кожуха и дядо много не го заболяло, но турчина пак замахнал да му стовари още един камшик, но в това време станало чудо. Кучето на дядо Караман, било научено като чуе олелеее да се хвърля. И Караман скача и захапва турчина за ръката с камшика, която се готви да удари дядо и го катурва от коня в снега. Започва боричкане. И тогава бабата на баба се шмугва в преспата сняг с пеленачето и започва да рие с ръце тунел и да пълзи към реката, към воденицата.
Така или иначе, само тя си знае как стига до воденицата. А там, какво заварва - всички от село които са се отървали по един или друг начин, са се добрали до тази воденица и там се крият, докато турците преминат. В края на деня във воденицата довличат и ни жив ни умрял, попа на селото. По скоро полужив. Турците първо него хващат и започват да го мъчат за пари. Взимат веригата от огнището, на която се връзва котлето, и нагорещена му я мятат на шията. Да каже къде е златото на черквата.
Абе, аланколууу, какво злато по тия места, тук-там по някой грош от сватба, кръщене или погребение.
Кръста на попа и той от пиринч, къде ти злато. И го зарязват попа накрая и той криво ляво къде с пълзене къде с влачене се отзовава във воденицата. И там се спотайват всички. Турците напущат, кой дал, дал - руснаците идват и прошка няма.

Така минават годините. Майка й на баба ми оживяла през тази зима и се замомила и се оженила у Малиновци.
И така се родила баба, и после трите и сестри и трима братя още. И попа оживял, но не бил нещо в ред. След огнената верига на шията и нагорещената пиростия която слагали на главата му жилите по врата били изгорени. Пеел пак и опявал в черквата, но не записвал кой кога е роден, венчан и починал - стар бил и не бил сам човека. И затова баба не знаеше кога точно е родена, даже годината не знаеше точно. Нямало данни за нея в попската книга. И в личната и карта пишеше, неграмотна и се беше подписала с кръстче и палец. По-късно са я записали, че е родена на една примерна дата и година, по това с кое дете си е играла като малка. На датата на Стоянка, нейна връстница - щерката на кума им: 1894 г.

Та баба ми е разказвала тези истории, която е запомнила, от нейната баба, тази която е копала тунела в снега за да се скрие и избяга от турците във воденицата.

Дядо ми слушаше, тези истории и се подсмихваше. Той си имаше други приключения през войниклъка.
А неговите случки май съм Ви ги разказвал вече.

Иначе имаше шанс щерка ми да се казва Антония - на баба ми Донка, но не би, Юлия се оказа. А как щях да се радвам сега, да й викам Тони или Дони.

Дядо пък, за да разведри нещата, смеейки се прегръщаше баба, след фиджала с домашната ракийка и подпяваше:

Немой Доне, брег се рони, да не паднеш, Доне....
Ела, Доне, ела душо, изгорях по тебе!


Милчо Кирилов

София, 2015.03.25, 00:10 ЕЕТ, Митооооо, Митоооо!