автор: dubrav

Повярвайте ми хора!
Детето в мен е живо!
Макар че наближавам тридесет години.
Макар че съм небръснат.
Макар че гледам мръсно.
Там вътре в мен е живо гаменчето невръстно.
Макар че съм самотен
и все по-често пуша,
( а също често казвам "Дойде ми до гуша").
Макар че гоня хляба ( и сиренето тоже ),
все пак си оставам хлапака невъзможен;
С усмивка до ушите ( в брадата си я крия),
и слънчоглед в очите ( да, сивите, ония).
С безбройни щури мисли- за пакости, за мама,
( макар че вече спинкам със какичка голяма ).
С порязаните пръсти, с нослето загоряло,
със вечно любопитство- по детски невидяло.
Детето в мен е живо.
Детето в мен е скрито.
Детето в мен е тъжно.
Детето в мен все пита...
Аз отговори нямам...
То често е сърдито...
И тихо си поплаква във някой ъгъл свито...
А след това заспива, сломено от умора.
Сгушено, самотно...
Вярвайте му, хора…