автор: ASTERI

На рамо скланя слънцето глава
и трупат залез сенките по двора,
проплаква тънко старата чешма,
а две петлета край стобора спорят.
До крушата се спираш, тя трепти –
обсипана със розов цвят невеста,
прокапва аромат, жужат пчели,
а къщата е празна като черква.
И тихо се затваряш у дома,
и стъкваш огън в старото огнище...
Пропукват съчките, а самота
душата ти със спомени разнищва.
А тя – душата ти – иконостас
със ликове на живи и на мъртви.
До Богородица е мойта снимка – аз
събирам твойта обич, като жътва.
Свещта запалваш в своето сърце,
молитвата изплакваш към небето
и уж е тя за твоето дете,
а всичките деца във нея светят.
Ще пиеш утре първите лъчи
и ще очакваш изгрева на прага,
ще чакаш моят глас да прозвучи,
ще чакаш аз да те прегърна, мамо.