Удавих себе си
във тъмното на задушаващи съмнения,
че друга искаш ме,
а не такава разпиляна, неритмична, изморена
подтичваща сред мечтите си нанякъде,
със шапка от цветя
раздаваща усмивките си щедро.
Измисляща дървета, хора светове, слънца
и стъпваща по облаците смело,
но не облачна,
а отнесена малко
и малко дъждовна понякога.
И режисирах се!
Без излишни реплики.
С безкрайно дългите аплаузи от мен до теб-
като бездънност от мълчание...
Премерена и концентрирана,
разумно мислеща
и до секунда точна и предвидена,
като аксесоар
под формата на златна игла,
забодена прилично там,
точно на опакото на маншета ти
Като антична картина
в класическа скъпа рамка,
висяща в кабинета ти.
И после те видях.
Дойде разплакан.Седна до реката
и търси ме,
и пита светлината-за очите ми.
Разказа на водата
колко си ме чакал
и как си ме изгубил,
сам залутан в нищото
по пътищата с многото измамности,
престорени.
И закъснели тъжни битки
за смешното
но тъй желано велико доказване
на нещо,
на някого,
на някакъв...
смисъл...чужд...
Удавих се
в очите ти от болка побелели.
Сега съм там
във изгревите на зениците ти
и там намерих теб,
а ти намери себе си.
Удавих се-
отново да се имаме...