автор: nikoi

Пресуших уж хилядата извора
на реките на свойте съмнения,
и пред теб разсъбличам се(мислено),
а оставам по...ярост(пред себе си).
Замъглената лупа на болката
ми показва размазани срички
на живота ми в книжката...Молех се
петънца да са (или кавички)....
...Образуват те думите,дето ти
ги изричаш на всяко сбогуване:
"Е,до другата рана,детето ми,
нямам време(от студ!)за целуване..."
Нямаш време за стих(от ирония),
аз пък няма да чакам до другата
рана,след като дойдеш,изгонен
пак от "Нея"(с ръце пеперудени)
"Няма вече!"-след всяко убождане
се заклевах-забравям очите ти...
"Няма вече!"...Последно е,може би...
Няма вече!Кълна се в мечтите ти!