автор: andromen

Сабазий ли е слизал със дъжда?
Ръката му събудила е спомен –
под сенките на мъртвите листа,
изригват соковете на живота.

Виж пъпките показали лице,
в оскъдните лъчи на светлината,
са само обещания за песен,
изпълнена от хора на гората.

А старото гнездо на пролетта
навярно щъркела ще го засели
и с пух от емигрантските пера
отново брачно ложе ще постели.

Избухне ли, страстта ни дава знак,
за новото прераждане от мрака.
Облизан от добрият снегояд,
студът разтваря своите обятия.

И в календарът ни от плът и слово
покълваме отново и отново…