автор: Valens

- Валя, Галя - все таквоз - казваха за тях хората, защото все се объркваха - косата на Галя ли бе черна и къдрава, а на Валя – права и кестенява или обратното. Двете близначки имаха еднакви красиви тъмни бадемови очи, кожа с естествен лек загар, тръпчинки на бузите и усмивки, които очароваха. Бяха почти на
тридесет и осем години, но запазили стройните си, младежки фигури събираха завистливите погледи на приятелките си, особено Галя дето и две деца бе родила. Две прекрасни малки съкровища, които днес бяха оставили на майка си за да се поразходят няколко часа по магазините на „Владислав“*. Никога не им стигаше времето да се наприказват, като се видят, макар че всеки ден се чуваха по телефона. Валя беше забелязала, че колкото повече говориш с някого, толкова повече неща имаш да си кажеш с него. Странно, но факт. А те цял живот си бяха заедно. Омъжиха се преди десет години почти едновременно. Съпрузите им си допаднаха и сприятелиха. Живееха в съседни квартали и често си ходеха на гости. Бяха заедно и на почивки, и на екскурзии. И всичко, всичко би било прекрасно, ако не бяха несполучливите опити на Валя и Дилян да имат бебе. За утре бе насрочено третото ин витро, на което щеше да се подложи тя. Затова Валя и Галя бяха решили да се пошляят днес „по женски“, но колкото и да се опитваха да си придадат весел и спокоен вид не им се получаваше. Ех, каква еуфория беше преди първото ин витро! Вяра! Надежда! Тогава още не се бяха сблъскали с неуспеха. Първият неуспех. После вторият.
- Този път ще стане, Вале, ще стане. Сигурна съм! – каза като мантра, по скоро на себе си, Галя, когато уморени седнаха в сладкарницата. – Три си е щастливо число, както и да го погледнеш. Хайде да си поръчаме по три петифурки, че после като почне да ти се гади. – продължи с вяра в утрешния успех тя.
- Мммм пресни са – хареса петифурите Валя. Обичаха сладко от малки и бяха благодарни, че имат редкия късмет, или може би ген, да не им се лепи. - Да вземем и за вкъщи и да се връщаме. То се видя, днес нищо хубаво няма по магазините.
Взеха кутийката за вкъщи и тръгнаха към колата, която Галя бе паркирала в една от малките успоредни на „Владислав“ улички.
Докато минаваха през тунелчето под блока дали, защото бе тъмно и тясно или по друга причина, но на Валя и се зави свят и се подпря на стената. Усети че олеква, че изпада в безтегловност. Всичко около нея изведнъж потъна в мъгла, която после лека-полека се разсея и тя се видя седнала на глинения под на стая в малка селска къща пред дървено корито пълно до половината с вода. Но тя ли беше или не беше тя? Усещаше че е тя, макар че не беше Валя, а Въла. Но къде се намираше? Пак беше на тридесет и осем, но защо бе толкова много уморена, измъчена и състарена? Усети и дете в утробата си - осмото дете на Въла. Чу воплите си:
- Божеее! Защо не ме чуваш, Боже?! Не искам повече деца! И тези едвам изхранваме. Не искам повече деца! Не искам! – Бързо избърса затъркалялите се по бузите ѝ сълзи с ръкава на ризата си. Нямаше време за глупости, трябваше да изкъпе близнаците, че приличаха на малачета. Стоил и Стойчо – най малките – тригодишни палавници. Ден не минаваше без беля да направят. Три месеца не можа да се вдигне от леглото като ги роди. Добре че бяха Ценка и Димка, по-големите ѝ дъщери, та... Дико, мъжът ѝ, беше на фронта, сестра ѝ Гела бе женена в друго село... Оттогава се замоли Бог да не ѝ праща повече деца, ама... Върна се мъжът ѝ от фронта и тя пак непразна.
- Мале, тати се връща! – извика влетялатата в собата Ценка и по окръглените ѝ от ужас очи Въла позна, че пак ядосан се връща, че пак не са се разбрали нещо в кръчмата мъжорята. Там се дърлеха, а на нея и децата изливаше гнева си после. „Кибритлия“ – казваха хората и никой не искаше Ценка за снаха. Как да се сродят с такъв човек?! Пък тя по Петровден изпълваше двайсет години. Димка бе с две години по-малка. Как щяха да се задомят децата ѝ, ако не влезеше Дико в правия път.
- По-лошо ще става, Диковице, по-лошо. – клатеше глава баба Марин’ца и се кръстеше. – Колкото по остаряват, толкова по-криви стават..
- Какво пак са направили тия калпазани – извика още от вратата Дико и замахна към Стойчо. Въла се спусна към детето да го предпази и усети тежката му ръка върху себе си. Причерня ѝ. Не виждаше, не чуваше, всичко бе в мъгла.

- Вале?! Вале, какво ти е? – чу гласа на Галето, а после видя и уплашените ѝ очи.
- Няма да повярваш... Пренесох се в друг свят... Век назад... И сякаш бях аз и не бях... Не бях Валя, а Въла. Трябваше да изкъпя близнаците, да не вика Дико... Ценка...
- От вълнението е, Вале, от вълнението. Тук си беше през цялото време. За секунди само се подпря на стената на тунелчето и като те прегърнах дойде на себе си.

- Но това... това... Това не може да е истина. – доктор Момчев гледаше ту екрана на ехографа, ту Валя, която познаваше добре, защото той беше лекуващият ѝ лекар, ту папката с медицински документи.
- Какво има, Докторе?– едва успя да промълви Валя, притеснена от реакцията на лекаря.
- Бременна си! Бременна! Бременна в четвъртия месец! Но как е възможно?! Преди седмица те преглеждах...

* бул. „Владислав Варненчик“ гр. Варна

Валентина Йосифова
29.12.2014 г.