автор: apostola

Сянко, моя, неотлъчна
дето всеки слънчев ден
ходиш винаги със мен
много тиха и неглъчна...

Пазиш моята осанка
на изправена снага.
Мериш моята тъга
и си моята гатАнка.

Щом полегна на земята,
ти ми ставаш и килим.
С тебе заедно вървим...
Слънцето лъчи ни мята.

С тебе в пътищата крача
къмто жизнения край.
Там- със сигурност го знай,
ще изчезнеш ти във здрача.