автор: kasiana

Чевърта глава

В навечерието на 1900 година

       Фиууууу – свиреше зимният вятър и като луд се въртеше ту над смълчаните къщи на селото, ту се плъзгаше весело като дете по леда на замръзналата река. От време на време той мощно надуваше бузи и разместваше накъдето му скимне преспите по дебелата снежна пелена. С нея старата година, седмица преди да си тръгне, зави грижливо нивите, в които есенниците вече сънуваха пролетта.
       Тревожно надничаше през прозореца воденичарката Ана. Тя бе оставила кандилото пред иконата на Богородица Одигитрия* да свети. Тъмна беше нощта въпреки искрящата белота на снега. А в този миг Аниното сърце виждаше по мразовития път към дома да препускат двама конници – съпругът ù Калин Божùков със сина им Боян…
       Две седмици откакто бяха заминали те за Търново. Род имаха в старата столнина Божùковци. По хора, пътуващи за Русчук, търновските роднини бяха пратили до мъжа ù вест, че го чакат да се видят по важна работа.
       Яхнаха конете баща и син и препуснаха на юг неделя преди Рождество Христово. След ден и половина щеше да пристигне новата хиляда и деветстотна година. Сурвакарите първо на тяхната порта щяха да похлопат, че с обич ги посрещаше и щедро ги изпращаше воденичарското семейство.
       Ана коленичи пред кандилото и тихо зашепна молитва:
       –О, пресвета Владичице моя, Богородице Пътеводителко! Усърдно те моля, милосърдна Майко, ръководи мъжа ми Калин и чедото ми Боян в техния път, пази ги под твоя покров от всякакво нещастие и скърби, от видими и невидими врагове. Моли, Богородице, милостивия Бог, както някога прати ангел Рафаил на Своя раб Товия да го пази от всякакво зло по пътя, така и на Калин и Боян сега да прати ангел наставник и пътеводител, за да ги предпази по пътя и да ги върне здрави и спокойни в дома ни, за слава на Неговото свето име. Затова аз ще величая Него и тебе, Владициче, през всичките дни на живота си – сега и во веки веков! Амин! **
       Ана се прекръсти три пъти и се изправи, обнадеждена, че Бог е чул молитвата ù. Бе почувствала Неговото сияние в душата си и благодатта, с която озари надеждите ù.
       В одаята на снаха ù Мария проплака двегодишният Ради. Ана надникна през вратата и се запъти към люлката на детето. Мария, която носеше под сърцето си шестия кълн на рода, бе заспала сладко, гушнала къдрокосата Гунка и бузестия Цàни. Най-големите – десетгодишният Калин и дванайсетгодишният Рачо спяха в отделна одая.
       Ана взе на ръце Ради, който се укроти в топлата прегръдка на баба си и скоро заспа. Тя го сложи в люлката и погали нежно снаха си, която отвори очи и понечи да стане.
       –Спи, дъще, – успокои я свекървата – среднощ е, първи петли не са пропели. Сили събирай, че скоро пак с внуче ще ни зарадваш, Господ здраве да ти дава.

       Пъргава невеста беше на младини Ана. Все шеташе и огласяше с песните си дефилето, в което бяха къщата и воденицата на Божùковци. Забременя и пак не се кротна. Пееше като славейче от сутрин до вечер и все си търсеше работа.
       Наближаваше да роди, когато дренките в скалистата местност Драганка узряха и тя хукна с жените от махлата дренки да бере. Ана беше напълнила вече торбичката си, когато в скалите проехтя дивият рев на общинския бик. Беше се разгонил, а някакъв другоселец минал с двете си юници край обора. И черният красавец не изтраял – избушил с мощните си рога дъбовата порта на обора и, без да иска позволение от другоселеца, отнел девствеността на невръстните му юници. След това хукнал тържествено през селото. Хората залостили портите и се изпокрили в къщите си, а бащата на селската черда*** се спуснал към реката, за да охлади страстите си.
       Като го видяха, берачките на дренки онемяха и тихо се покатериха на една висока скала, където бикът не можеше да се качи. Бяха останали само Ана, леля ù – знахарката Добрùца и още пет-шест жени. Вдясно от скалата извираха бистрите струи на малък водопад. Жените отпиха с шепи от водата, за да утолят жаждата и отмият уплахата си. Седнаха на скалата под сянката на кичест бряст, израсъл в процепа до водопада.
       Тогава Ана усети първите болки и погледна леля си. Знахарката разбра какво искаше да ù каже, пошушна си нещо с жените, които се разместиха така, че образуваха нещо като половин ладия, в която Ана се намести, а Добрùца си изми ръцете под струите на водопада, вдигна полите на Ана и раждането започна в пълно мълчание. Проклетият бик още беше в реката.
       Когато бебето изплака, той врътна глава и се ослуша. Скоро обаче биволарите от общинския обор пристигнаха и бикът тръгна кротко пред тях.
       Кръстиха детето Боян, че близо до скалата, върху която Аниният син се роди, зееше Боянова пещера, за която легенди разказваха, че била тайна явка на богомилите с княз Боян Вениамин – най-малкият син на българския цар Симеон Велики.
       След раждането на сина си, Ана изкара родилна треска. По чудо оживя, но не можа да зачене друга рожба. Ходиха при доктори в Русчук, Търново, че и във Влашко, но не би... Затова старата воденичарка се радваше и трепереше над внуците и снаха си.
       Нощта преваляше. Ана влезе в своята и на Калин одая, прекръсти се и реши да дремне малко на одъра, с надеждата, че милите ù хора скоро ще си дойдат.

       * * *
        Зад баира, в Тревната махала, кандилото също не угасна цяла нощ. Душа береше Пейков Кольо – най-личният зидар в селото, около чийто одър се щураха помръкнали старите му родители и съпругата му Каля.
       Мъка свиваше душата на Каля, колчем погледнеше синовете си Милко и Павел – първият на десет, вторият на дванайсет години. Скоро щяха да останат сирачета, ала гняв тресеше душата ù. Бе повярвала на злите езици, които разправяха из селото, че мъжът ù паднал от скелето на чорбаджи Лалювата къща, защото се зазяпал по разпасаната му като бясна кучка дъщеря Ирина.
       А хубавец беше Пейков Кольо! По черните му очи с гайтани вежди въздишаха и моми, и млади булки, че и палави бабички. Пък като запееше “Малка мома цвете брала”, „Люби ли се малка мома” или „Рипни, Калинке, да тропниме”, пустите му женуря мило и драго даваха за една Кольова усмивка.
       Три месеца откакто Кольо се потроши и лежеше немощен на одъра. Баща му закла овена, одра кожата му, за да увие с нея осакатеното тялото на единствения си син. Миналата година Дайчовата Горка падна от липата и така я спасиха. Но с Кольо нещата не отиваха на добре. Каля не отваряше уста дума да му продума, в погледа ù зидарят не четеше обич, а омраза...С падането от скелето Кольо осакати не само тялото, но и говора си…И нямаше как да попита хубавата си жена, защо лъха лед от нея към него…

       * * *
       В последния ден на декември, вятърът, който бе фучал цяла седмица, неочаквано подви опашка и отиде, та се не виде. Слънцето се усмихна топло над меандрите на Ломовете и припламна светло в очите на хората, вливайки надежди в душите им.
       Привечер Калин и Боян се завърнаха и радост изпълни Божùковия дом .
       Три свещника, като Света Троица – Отец, Син и Свети Дух – грейнаха на отрупаната с вкусни ястия трапеза, около която се нареди цялото семейство.
       Когато привършиха вечерята, Мария пребледня и Ана разбра – раждането започваше. Тя изпрати сина си да викне леля ù Добрùца, която след раждането на Боян се изучи за акушерка. Домашната помощница Ружка прибра децата в одаята на младите. Родилката и Ана влязоха в малка бяла стая – от десетилетия негласно призната за Светая Светих в този дом, защото в нея от край време невестите на Божùковци раждаха децата си.

       * * *
       В Тревната махала последната искрица живот напусна немощната плът на Пейков Кольо и оплавачките завиха жално в нощта.
       Душата Кольова се отдели от тялото му – ефирно лека – и закръжи над одъра. Очите на майка му и баща му бяха пълни със сълзи, но скръбта им бе толкова смазваща, че нямаха сили да я изплачат на глас. Каля стоеше права срещу тленните му останки, гледайки ги с неприязън. Тя и пред лицето на Смъртта не намери сили да му прости греха, който си беше втълпила, че е извършил…
       –Какъв е смисълът да съм още тук? – размишляваше Кольовата Душа.
       –Наистина няма смисъл! – Прости се със синовете си, които спят в съседната одая. Има време…Аз ще почакам. – каза нечий глас.
       –Кой си ти и къде си? – осмели се да попита Кольовата Душа – Защо не те виждам?
       –Скоро ще ме видиш. – рече гласът – Аз съм твоят Ангел.
       –Ако си моят Ангел, защо не ме опази да съм жив? – скръбно попита Душата Кольова.
       –Ти си избра тази кàрма, за да изкупиш греховете си от предишни животи…
       Откъм воденицата се чу плач на новородено.
       –Да, Мария роди момченце. Аньо ще е името му – на баба си Ана – каза Ангелът.
       –Че мен какво ме засяга? – попита Душата Кольова.
       –Ами, ако ти кажа, че синът на току-що родения младенец Аньо след време ще се ожени за най-малката дъщеря на твоя син Павел?
       –Нима?
       –Не вярваш ли? Я погледни снежинката, която се залепи на прозореца…
       –Че какво ще видя в нея?
       –Правнучката си Пауловния, която след половин век ще пее твоите и на прабаба си Ана песни…

-----------------------------------------------------------------------------------
       *Богородица Пътеводителка
       **Из молитва към Пресвета Богородица при пътуване по суша
       ***черда – стадо говеда