автор: Shrike

Хайд не спира да повтаря, че трябва да забравя.
Да продължа напред. "Бъди щастлива". Така ми казва. Това забравяне някаква игра ли е, блъф ли... не ми се отдава. Хайд може и да се е научлил да забравя. Сигурно, защото има спомен единствено за лъстивия поглед на продавача на царевица. А аз имам сетива само за отраженията ни в огледалото, набъбването на зърната, сините чаршави /като лазур/, мекотата на телата и накъсаните стенания.

Веднъж, съвсем в началото, се случи така, че Хайд искаше да му направя снимка. Тогава бях плаха, но снимката излезе много хубава. Пазя я. Хайд явно умее да забравя. Според мен крие паметта си във фотографиите. После ги изтрива. Перманентно. Още преди да се е стъмнило ме връхлита времевия прилив. Черно-бяла фотография. Капките са застинали по пламтящото тяло, светлосенки играят с пълнотата на гърдите, едва загатнати извивки в прозрачния отпечатък на стъклото, голотата е толкова красива след любене... Зашеметяващо. Как се забравя... не зная.

Мисля често за Хайд. През два удара на сърцето, или измежду вторачванията ми в бялото навън. Чудя се къде ли е намерил онази кърваво-червена роза, която ми изпрати преди години като знак за любов. Посля я подари на всички жени. Онези, които беше чукал преди мен, онези, които щеше да чука след мен, и онези, които нямаше никога да чука. Тъканта ѝ е изтъкана от кръвта ми, топла като гласа на Хайд. Колко често красотата се оказва случаен саморасляк в храсталаците насред пътя. Чудя се дали Хайд е изтрил и розата от всички дискове, ю-ес-би-та и памети.

Хайд обича да снима. И на мен ми харесва. Възбуждаща е мисълта да опияняваш с голотата и с финеса на движенията, с преливащото желание, което превръща времето в златна стопилка. Тези памети със сигурност са разтворени във водка и бира. Хайд, моля те, научи ме и мен как се забравя!