автор: florans

Някаква прокоба легна над двореца, разпери крила и се затаи. Невидими сенки бродеха навсякъде и пръскаха мрачна тревожност. Дори белотата на камъка сякаш изгуби от блясъка и чистотата си.

Наскоро след случилото се, за което тайно шушукаха, но не смееха да говорят на глас, дойде нова беда, още по-страшна. Внезапно се спомина вторият кански син Звиница. Казаха, че сърцето му не издържало, но едва ли някой повярва на тези твърдения. Звиница бе млад, силен, здрав и нямаше никакви признаци да боледува от сърце. Сред хранените хора тръгнаха слухове и съмнения за заговор, но тъй като ювиги прие съдбата си смирено, постепенно мълвата се уталожи.
В двореца витаеше сянката на смъртта. Стана по-тихо от обичайното, а сред тишината бродеха призраци. Бедите, дошли една след друга, караха хората да търсят лоши поличби, да гадаят върху тези знаци и да изпитват несигурност за бъдещето.
Външно канът се държеше, само стойката му издаваше, че се е превил от злощастията. Изгуби опорите си, нещо се пречупи в него. Ювиги заключи мъката в себе си, а тя го дълба и изрони до дъно – тайно и необратимо…
Не след дълго Тангра го прибра при себе си. Нова мълва тръгна из двореца. Дали бащата и синът не загинаха от заговор, естествена ли бе смъртта им? Слухове, които останаха непотвърдени.
Историците и хрониките мълчаха, а времето посипа със забрава някои събития и потули истините.
Маламир наследи бащината си корона. Сбъдна се мечтата му – съдбата ли му помогна, той ли нареди нещата в своя полза, никой не можеше със сигурност да твърди. След като укрепи властта си и се постара да спечели на своя страна болярите, зае се да довърши присъдата над брат си.
Маламир не знаеше пощада. За разлика от Омуртаг, не направи това насаме между двамата, а устрои публично поругаване.
Енравота, бе изваден от тъмницата и заставен да опита от жертвеното месо по време на Великите пости, да се откаже от ромейската вяра или да се прости с главата си. Историята се повтаряше. Но сега брат съдеше брата си. Енравота прояви същата твърдост като Кинам. С категоричния си отказ да се върне към езичеството, той сам се обрече на мъченичество в името на Бога на Любовта, защото бе убеден, че родната му земя ще стане дом на християнството. Изправи се пред всички и изрече уверено:
–Тази вяра, заради която сега ме съдите, ще се преумножи на българската земя. С моята смърт няма да унищожите и нея. Кръстният знак ще бъде на почит. Тук ще се издигнат храмове на мястото на всички жертвеници и старите идоли ще бъдат заличени така, все едно не са съществували никога.
Посочи Маламир, който се кичеше с ханската корона и титлата канас ювиги и рече:
– След няколко години зле ще изхвърлиш своята злочеста душа, без да получиш полза от своята жестокост!
Така пророкува Енравота Боян в лето 833-то, след което Маламир заповяда да го посекат. В името на вярата брат уби брата.

… Пророчески бяха словата на лишения от ханската титла Енравота.
Маламир не се задържа много на престола и макар да остана докрай верен на Тангра, бързо се пресели в царството му, за да отговаря за деянията си. И тъй като нямаше наследници, престолът зае неговият племенник Пресиан, син на Звиница. След Пресиян дойде на власт Борис, който наложи християнството и основите на нова епоха и нова култура за българите в лето 864 -то…
И пак се проля кръв. Този път в името на Христа.
България замени Тангра с Христос. Боговете от своя престол бяха свидетели на човешките драми. Новата религия дойде да измести езическите вярвания, но пътят към Светлината и Съвършенството бе дълъг и се простираше в епохите, за да пренесе божествените истини и ги избистри в човешкото съзнание.
Разрушените оброчища легнаха в основите на новите църкви. В записите на Времето остана паметта за всичко това, а мъченическите ореоли останаха да свидетелстват за епохата, нравите и човешкото тълкуване на божествените истини.
Хората се люшкаха между светостта и скверността, а боговете търпеливо чакаха да засияят в ореола на Единния и се слеят със светлината му.