автор: florans

Въпреки ясните знаци, които имаше, ювиги не подозираше, че синът му е стигнал до края. Допускаше, че воден от любопитство, е проявил интерес към различното, но да се моли тайно на чуждия бог, това канът бе отхвърлял като възможност.
… Никой освен заложникът Кинам не разбра как Енравота години наред се мята в примката, изтерзан от раздвоението между своята и чуждата вяра. Имаше дни, в които се опитваше да избяга от всичко, но после пак усещаше необяснимо влечение към християнските книги. Покрай пленника изучи ромейския език и четеше свободно евангелските текстове. Слушаше в захлас мъдрите притчи, които Кинам разказваше, узна за деянията на апостолите и божиите заповеди. Постепенно се предаде на тази вяра, от която в началото се боеше и започна да вниква все по-дълбоко в смисъла и символиката и. Неусетно изгуби интерес към езическите обичаи и се отдалечи от своите.
Енравота очакваше Тангра да изсипе гръмотевици над главата му, да го застигне и срази божият гняв. Но Тангра от своя небесен престол мълчеше и оставаше равнодушен към изтерзаната му душа. Слънцето пак му изпращаше щедри лъчи, звездите блещукаха над него, земята му постилаше килим от билки, а изворите не отдръпваха водата си, когато коленичеше жаден пред тях. Природата оставаше щедра, спокойна и мъдра. Разкъсван между дълга, традицията и порива към новата вяра, той реши веднъж завинаги да скъса с езичеството и да се покръсти в християнството. Очакваше да го обземе вътрешен покой. Единствен Кинам – изповедник, приятел и по-близък от брат, бе свидетел на терзанията му.
Този, когото всички смятаха за бъдещия кан на българите, син на Омуртаг, внук на кан Крум, взе името Боян – новото си християнско име и обърна гръб на довчерашния си бог. Церемонията бе проста и единствен свидетел бе византиецът, който му окачи сребърен кръст и го дари с икона на Божията майка и младенеца. Посвети го в лоното на новата вяря…
Но тайната продължи да измъчва новопокръстения. Дали до края на дните си ще бъде разпънат между двата бога, между езическите идоли и християнските канони? Дали душата му щеше да намери покой? Той се молеше усърдно и тайно. Живееше с надеждата Тангра да му прости предателството и Христос да го приеме в храма си. Стоеше между тях, между разкаянието и смирението, без да съзнава, че бе мост между два религиозни култа, между два свята, така различни, враждуващи, изключващи се. А нишката на съмненията пускаше здрави корени, подготвяше нещо необичайно, което щеше не само да избои, но да преобърне съдбите на много хора, да срути светогледа им, да ги разтърси из основи… И този отглас щеше да кънти през вековете. А той, Енравота Боян, коленичеше пред новия Бог, за да извиси духа си и излекува раните си… Завладян от новите прозрения, откъсваше се все по-осезаемо от миналото, от рода си, изтръгваше доброволно корените си и се опитваше да се присади към новата почва. Бе приел трънения венец на мъченик и вървеше в избрания път, за да познае драмата на духа и пречистващото страдание.
А Тангра продължаваше да мълчи. С нищо не даде знак, че е гневен. Нима боговете бяха само неми свидетели на човешките грешки, измени, обрати? Нима и те не мъстяха, както правеха хората? А може би и Тангра му обърна гръб и го остави на избора, предаде го на ромейската църква, без да се бори за душата му? Енравота Боян бе объркан от това височайше мълчание…
Най-сетне отлаганият разговор между ювиги и сина му щеше да се състои. Докато вървеше през тронната зала с отмерени стъпки, Енравота събра цялата си твърдост и бе готов да посрещне удара. Владетелят го очакваше напрегнато, седнал в трона си. Светлините и сенките се гонеха, а отблясъците от ханската корона хвърляха разноцветни лъчи. Скъпоценни дарове, подредени от двете страни на Омуртаг, свидетелстваха за щедростта на гостите, посетили двореца.
Срещата между бащата и сина бе кратка. Двамата се изправиха един срещу друг – силата на властта срещу силата на духа. Гледаха се изпитателно и предусещаха развръзката. Канът имаше само едно условие – синът му да се откаже от новите идоли и да се върне в капището, да поругае ромейския бог и да остане при своите. Енравота твърдо отказа, като го гледаше упорито в очите.
Омуртаг не бе готов за този отговор, сякаш пред него не стоеше синът му, а чужд и враждебен човек. Щом е обърнал гръб на Тангра, той сам се бе обявил за враг, предател и родоотстъпник. Бе избрал съдбата си.
Канас ювиги не обичаше многословието. Даде знак на стражата и заповяда да го хвърлят в тъмница…