автор: osi4kata

Океанът се опнал - малахитово огледало,
паралелна вселена на хора със риби опашки
и от няколко дни в този свят не е валяло,
нито вятър е бръснал дърветата страшно.
И е лято, но странно. От моето много различно.
Аз обичам летата горещи и сини.
Да се пукат от жега скали, липи да се кичат
и гнездото на щъркели да лежи на комина.
Океанът се опнал - прекрасен, в студено зелено.
С хладна хубост на топ хубавица.
И животът му рибешки не бушува във мене,
аз съм временно тук, аз съм тук "за борбите",
както казват по мойте земи. По земите балкански,
край морето със пясъци - прах от звездите,
дето шепне любовно или вие пиянски
и изяжда брега си без дори да го пита.
Океанът се опнал, докъдето ми виждат очите.
Няма смисъл от опити по-далеч да се взирам.
Поговорих си с рибите, помотах се, поскитах
и сега, точно в този момент се прибирам.
А далече отвъд, накъдето тупти ми сърцето,
студ сковал е земята и мръзнат реките,
сняг натрупва, пред къщи се вие пътека,
изпод мамини стъпки и бяла тъга я връхлита.

08.01.2015
Р.Симова