автор: iren5

Стъпки по пясъка
( писмо към любими за хора в Новогодишната нощ)
Чудя се от къде да започна...
Светлините на елхите светят, гърми се, шампанско и разни зари, бенгалски огън, батерии, светлини, музика, глъчка.
Хората се прегръщат. Изпращат „старата” и посрещат „новата” година с надежда, да е по-богата на добрина, топлина, светлина...
А аз искам да ви прошепна нещо. Знам, че няма да мога за това ви го пиша. То това което четете, не е нито точно писмо, нито разказ. Това са споделени мисли. Мисли, които се родиха в главата ми докато чистих и готвих за празника. И понеже с част от вас ще бъда на една трапеза вечерта с други – не, ви разказвам тук и сега колко много съм чистила. Не. Може би малко повече от предвиденото, но за това си имаше причина, която сега ще споделя с вас. Когато започнах да разтребвам ми се прииска да го направя ритуално. Човек обикновено чисти, за да е чисто, а на мен ми се прииска да почистя не толкова къщата, колкото главата си и мислите си. Да си направя моя равносметка за изминалата година. Да благодаря за разни моменти, в които с вас сме били заедно. Да почистя душата си, ако там някоя мисъл събира прах и е обградена от паяжини.
Почиства, разтребвам и от време на време ми се налага да изляза навън. А там чисто бяло, наваляло. Снегът хруска под ботушите и оставям стъпки... После силният вятър ги замита. Не знам точно защо, но направих някаква аналогия с пясъка на морския бряг. За това как вървим и оставяме стъпки. Стъпки, които после по-силна вълна залива, разрушава. Стъпки, които следващият, който върви след нас засипва. Стъпки, които вятърът замита сякаш никога не са били там. Но дали пясъкът ги забравя и не ги помни? Аз мисля, че пясъкът помни всяка една стъпка минала по него, особено тези, които си струва да помни. А човешката Душа сякаш и тя е пясък. Едни хора минават през нея и оставят дълбоки следи. Хубави, топли следи. Понякога сякаш времето ги заличава малко или пък силна ураганна вълна ги отмива. Не само отмива, а направо изорава пясъка. Образува се дупка, яма, рана... Тя също се променя. Става все по-плитка с времето. Къде от вятъра, къде от друга вълна. Та дори от нов пясък, образувал се от разрушение на скали и строшени мидички. Понякога даже идва някой и с нежни ръце я зарива, гали. Но всички минали през този пясъчен бряг – хора, вълни, бури, дъждове, урагани са причина той днес да е точно такъв. Защото пясъкът струва ми се има памет. И то много силна. Както струва ми се Душата има памет, по-силна от мозъка или разума. Тя е по–различна. Тя не помни всеки момент. Тези, които и се иска да запомни, тя дава на съхранение в „главната каса за съхранение на мигове”, където може да бръкне и да ги разгледа отново. Но всички мигове - и тези, които иска да запомни, и тези, които и се иска да забрави остават следи и я променят. И струва ми се, че е добре да си даваме сметка за това. Може би понякога забравяме?
Такива мисли се завъртяха в главата ми. Не вървят много с шампанско и фойерверки, нали? Но пък са мои. А понякога да споделиш мислите с някой е подарък. Понякога за този, който ги споделя. Друг път за този, с който са споделени. А понякога - и за двамата. Зависи от гледната точка. Не знам дали ги приемате като подарък, но за мен е подарък това, че има хора, с които искам да ги споделя.
Затова - благодаря и наздраве! А аз лично на себе си пожелавам – 2015 година да оставям само топли и приятни следи по вашия пясък... До който сте били така добри да ме допуснете.

Iren 31.12.2014