автор: rad72

Полита браздата.
В небесната нива покълват ръцете ти, татко.
А някъде долу сиротен, баира, търкулва най тежкия камък.
И съмна.
Орачът премина по бялото чело на мама.
И стъпвам след него.
И съм оттатък.
И съм където ме няма.
По пътя обърнах косите си в нъщви.
В тях тайно замесвам земята.
Измислих си Господ. Лъжа. Убивам.
Познах мъжете на всички жени, от както,
душата си храня.
Със светлината ти, татко.