автор: ina_krein

Срещнах те преди Коледа. Елхите се въртяха като принцеси по витрините, окичени с човешките надежди и аз неусетно станах част от тяхната магия. За малко бях принцеса, светех цялата в слънчеви надежди, забравила, че празниците ще вършат в началото на януари и аз отново ще се превърна в обикновено момиче.
Миговете като капки ягодов сок попиха в душата ми и оставиха там аромата и сладостта на краткото щастие. Когато виелицата, снегът и мъглата задърпаха моето мъничко щастие, аз завих с шала на спомените откраднатите светулки от времето и си казах, че на Коледа се случват чудеса и ти пак ще се върнеш. Магията пак ще се случи и елхите по витрините отново ще бъдат принцеси.
Дните вървяха бавно-бавно, като най-мъничката мравка на света. Понякога отварях прозорците на душата си и повтарях цифрите на телефонния номер, който не можех да набера. Драконът на гордостта стоеше до него и го пазеше с цялата страст на своята драконовска душа. „Ти си като стрела в полет“, казваше ти. „Не позволявай нищо да спре полета ú.“ Продължавах битката с мъката, с твоята липса, с гордостта, със самотата. Вярвах, че пак ще дойде Коледа и ще получа най-прекрасния подарък – твоето звръщане.
Украсих елхата и душата с коледни надежди. Очаквах чудото, защото знаех, че всеки, който обича истински, заслужава няколко коледни мигове щастие. Дори на дракона на гордостта вързах коледна червена панделка. Стрелата летеше и вярата в твоето завръщане ú даваше такава сила, че нито вятърът, нито мъглата, студът и снегът можеха да забавят полета ú.
Годините минаваха. Първо спрях да украсявам елхата, после захвърлих надеждата и душата оставаше тъмна на Коледа. Накрая пуснах вярата да си търси късмета някъде другаде. Дори драконът на гордостта се умълча, легна пред душата ми като кученце. А стрелата – все още стоеше между небето и земята, но не летеше.
Тебе те нямаше. Аз минавах през Коледите като през бойно поле. Стисках онези светулки мигове като най-скъпите брилянти на света в тайната кутийка на спомените и отказвах да ги подаря на забравата. А тя ги искаше. Гледаше ги жадно и очакваше да окичи прекрасните си рамена с тях като празнично колие.
Наближаваше поредната Коледа. Гледах поканата за празничното парти и сълзите на душата ми попиваха в тъмния поглед, с който разстрелвах всяка дума, напечатана на блестящото парче картон. Трябваше да мразя всяка буква, с която спомените хвърляха снежни топки право в лицето ми. Трябваше да разкъсам на милион парченца спомена за краткото щастие преди години. Трябваше да насъскам дракона на гордостта срещу себе си. Трябваше да разкъса и мен до последното късче. Вместо това този предател сложи лапички на душата ми и я близна по соленото лице. Докъде стигнах? Тряснах вратата и излязох навън.
Подпрях се на автобусната спирка. Вятърът ме прегърна, мъглата легна като коледен шал на раменете ми, а тъмнината ме целуна тайно. Оставаха 15 минути до пристигането на автобуса. Сякаш за първи път започнах да виждам света около себе си. Две деца се държаха за ръце и вървяха внимателно, за да не разлеят малкия аквариум със златна рибка, която носеха. Пожелах си да се върнеш за малко, но после тръснах глава. Миналото е прах при прахта, пепел при пепелта. То не е нито живот, нито съдба. Нямах нужда от никого. Обърнах се. Възрастна жена носеше прозрачна торбичка – с три портокала и няколко сладки. Усмихваше се, стъпваше бавно, сигурно краката я боляха. Но срещу нея идваше баща, който носеше на раменете си малко синче, държащо букет-бонбон от розови цветя. Ясно бе за кого са. Колко много щастливи хора, които подаряваха аромата на своята светлина на всички останали!
Оранжевият автобус изръмжа, отвори подканящо врати, ала аз останах на мястото си. Усмихнах се на децата с рибката, на бащата с детето, на възрастната жена, на тъмнината, която продължаваше да гали косата ми и да скрива сълзите на душата ми. Останах при вятъра, който стоеше като кавалер и не пускаше ръката ми. Сама ли бях? Имах светлината на самотата си, топлината на болката си, красотата на обичта си, бронята на гордостта си.
Нямах теб. Нямах и Коледно чудо. Нямах подаръка, който чаках с години. И докога така? Не знаех къде си, с кого си, помниш ли, че някъде още ме има. Пенелопа е чакала своя Одисей. Някога. Аз не съм Пенелопа, а ти не си Одисей. Не съм длъжна да те дочакам, нямаш моралното задължение да се върнеш.
Скъсах пухкавия шал на мъглата, пуснах ръката на вятъра, отблъснах целувките на тъмнината. Извадих телефона и набрах онзи номер, който не трябваше да набирам. Драконът на гордостта ме прегърна, вместо да издере очите ми.
Непознат глас:
- Ало! Кого търсите?
- Ако не съм объркала някоя цифра, това трябва да е все още телефонният номер на Цветомир Леров. – гласът ми заглъхна и аз убеждавах себе си, че е от ревността на мъглата.
- Коя сте и за какво го търсите? Аз съм синът му. – представи се плътният глас.
Казах половината истина, надявайки се тротоарът да спре да танцува под краката ми, за да довърша разговора.
- Да, чувал съм вашето име – след кратка пауза продължи отсрещният глас. – За съжаление баща ми почина точно преди една година. Беше болен и не желаеше никой да знае. Животът е наистина кратък, затова ви желая хубава Коледа!
Вятърът отново посегна към ръката ми, тъмнината се приближи към устните ми, а мъглата наклони глава към косата ми, но драконът на гордостта прегърна душата ми и отлетя с нея към онзи слънчев остров, където чакаха скрити слънчевите светулки на моето кратко щастие - спасение.
И тази година нямаше да има коледно чудо, нито коледна елха, а още по-малко надежди. Ти няма как да се върнеш. Билети за обратния рейс от Там все още никой не знае къде се продават. Знаеш ли, би трябвало да те намразя за всички онези изминали черни Коледи, но аз ти прощавам. Защото все още имам онзи подарък, за който хиляди по света биха продали душата си. - Жива съм и знам какво е любов!