автор: florans

Енравота страдаше дълбоко. След като хвърлиха Кинам в тъмницата, той се затвори в себе си и с по-голямо настървение продължи да стреля с лък, скиташе с коня по цели дни, препускаше, сякаш се състезаваше с невидим противник, до пълно изтощение.
Прибираше се късно, като избягваше срещите с баща си, пък и с всички в двореца. Ханът наблюдаваше отстрани сина си с надеждата времето да лекува раните му. „Нека скита, нека препуска, дано главата му се избистри” – мислеше Омуртаг и махваше с ръка да отпъди мрачните мисли. Хитол също мълчеше, не му напомняше за случая в светилището. Все някога нещата ще излязат наяве, на това се надяваше той, но не бързаше. Бурята в ханския дворец можеше да довее неочаквани събития и да отвее някого, макар и невинен…
Звиница не обърна внимание на случая със заложника, той имаше свои радости и грижи, но Маламир ставаше все по-нетърпелив. Сподели съмненията си с колобъра, че най-големият му брат се е увлякъл по християнството, защото често ги виждал да се усамотяват с византиеца, но Хитол не посмя да разкрие тайната. Ако някой трябва да взема решение за съдбата на Енравота, това бе единствено Омуртаг. На жреца не се харесваше твърдоглавството и притворството на Маламир. Личеше си, че е обзет от мисълта да заеме поста на баща си. Главният жрец не искаше и да си представи възможната кървава развръзка, неизбежна при подобни заговори. Дали съдбата ще му помогне да отстрани братята си? Колобърът не посмя да надникне в този лабиринт. За него по-важно беше да опази собствената си глава…
Маламир разбра, че не може да разчита на главния жрец, че нищо няма да изтръгне от него и реши да се справи сам. Имаше приближени хранени хора, на които успя да внуши, че му е възложена тайна мисия да следи Енравота и събере доказателства за измяната му. Изглеждаше правдоподобно и никой не се усъмни в думите му. Под страх от смъртна заплаха, не биваше да разгласяват това.
Не бе нужно много време, за да се убедят, че Енравота не само се беше увлякъл по ромейската вяра, но бе неин последовател. Хранените хора устроиха засада, след като няколко дни дебнеха първородния син на Омуртаг. Задачата не се оказа никак трудна. Трима от приближените, начело с Маламир, видяха как брат му се отдалечи достатъчно от външния зид на аула, спря пред една скала, отвори тайник в нея и направи кръстен знак. Конниците се спогледаха. Най-младият хански син им даде знак да останат по местата си. Енравота коленичи в молитвена поза, като се кланяше на новия си бог. Маламир едва сдържа гнева си, за да не го посече на място, но тайна мисъл пропълзя и го възпря – кой знае, може това да е началото на пътя му към короната…
Щом новопокръстеният християнин се отдалечи достатъчно, приближиха към скалата, отвориха тайника и видяха скритата икона. Всички я поругаха, а после препуснаха към двореца. Маламир едва дочака завръщането на Омуртаг, за да разбули тайната. Владетелят го прие в покоите си.
Ювиги години наред не искаше да разкрие категорично истината, беше се постарал да я изтласка встрани, да я потопи в дълбокото, да се опита да я отрече в себе си като човек, който се бои да се изправи пред нещо толкова зловещо… Сега нещата не можеха да се потулват и отлагат.