автор: Rodenavlotos

Понякога не ние любовта - тя нас намира.
Виси на клончето си - ябълка и чака Нютон.
Докато чака, сладки сокове събира,
напук на червеи и от мухи наплюта.

А ние мислим, че сме първооткриватели.
И мислим, че достатъчно е да полегнем някъде,
на сянката да подслоним главата си
и да заспим, и ябълката ще е там и чака.

Но тя очаква онзи, отредил в сърцето си,
/макар че то е свито вътре като звезден колапс/,
едно местенце до главата за портрета й
върху стените на душата, още голи.

Дори, ако се върнем по-назад във времето,
ще се окаже, че е онзи, хвърлил семка някога
от ябълка, а тя дърво да израсте да вземе,
упорството си в златен плод облякла.

Извличам си поуките от тази приказка,
защото гравитация е имало далеч до Нютон.
Тя - любовта, се цели във когото иска,
а точността на мерника е абсолютна.