автор: palomablanka

Река, смълчана под върбите
по вечния си път бълбука...
Обрасла с мента, и ракити.
Аз всяка вечер идвам тука.

Присядам на брега, и пия
с очи водите и зелени.
Стада по залез тука мият
копитата си уморени.

А чановете медни пеят
над притъмнелите полета...
Мълчи Реката. И люлее
душата скръбна на Поета.

Отмива скритите и рани...
По камъчетата се стича.
Замислена. И умълчана.
Река. А знае да обича!