автор: angar

"Учиха ме старите хайдути,
с думите от странджанските песни -
и във най-опасните минути
да оставам доблестен и честен.

Пред врага си да не коленича -
с бой и хитрост да го побеждавам.
Първото си либе - да обичам,
правдата - без страх да защитавам!"

Имаше такъв форум: "Метафорите, които харесвам". И аз си помислих за метафорите в странджанските песни.

Не, това не е издържана статия. Защото най-малко аз съм в състояние да обхвана необхватното. Просто искам да споделя някои метафори и думи от песните, които съм запомнил и помня цял живот.

Много ми харесва сравнението на момчетата с вълчета. "Войвода дума: “Момчета, момчета като вълчета, ..."

Сравнението на многобройната тълпа с облак. "Не било облак от Бога, ми било облак от хора."

Сравнението на сгодяването с залагане, а на омъжването - с продажба: "Очи, черни òчи, що плахом гледате - продадени ли сте, или заложени?"

Тъгата по родния край и идеализирането му: "В нашето село голямо, от две страни грее слънцето, от четири - месечината."

Много красива ми е и тази метафора, съчетана с хипербола: "Че ми либе домиляло, на сърце ми омиляло, като бяла перуника: от върхът ги сълзи капят, от коренът - Дунав тече."

Много мъка навява безизходицата, принуждаваща бедните хора цял живот да слугуват. Момичето пита ратая не му ли е дотегнало да слугува, а той отговаря: "Кадъно, бейско момиче, додя ми и дотегна ми, ма нема колай никакъв."

Много разпространено е сравнението на болестта с черна и грозна старица: "Чумата, грозна и страшна, на църно конче яхаше."

Сравнението на тежката скръб и мъка с катран в сърцето. Канят момъка да си вземе нещо от софрата, а той отговаря: "Мойто се сърце наяло, с црън се е катрань наляло."

"Прав съм, Тодорко, като свящ - не могат да ме окривят!" Това казва на сестра си момъкът, когото са оклеветили, че е извършил убийство, че е убил турчин. Уви (нали песните са създавани по истински случаи), "окривили са го" и са го осъдили на смърт, а едва години по-късно е разкрит истинският убиец.

Харесва ми и хайдушката клетва: "Който се болен поболяй, ред по ред ще го носиме, както го майка носила - девет месеца на сърце и две години на ръце."

В странджанските песни сравненията рядко са от една дума - и самата дума е пояснена. Не е достатъчно да се каже, че момичето е като ябълка; непременно се добавя, че е като червена ябълка; не е просто "ружа в градина", а е "червена ружа в градина". Снагата ѝ не е просто "тенка гемийка средя морето", но "и натоварена с лимоне и портокале". "Очите ги са бистри герани - ненапиени." "Косата ги е сяно зелено - неокосено".

Но красотата е истинска само тогава, когато е придружена и от други добродетели - трудолюбие, вежливост, доброта. "Има ги моми сякакви, мъ като Дона не видях: и жèне, Дона, и вършè, и кара кòне в харманът, и пак е бяла, цървена: бяла е като лахана, цървена - като ябълка".

И тук сравнението е с "червена ябълка". Но много по-важни са следващите думи - че жената "и жене, и върше, и кара кòне в харманът, и пак е бяла цървена ..."

Същото е казано и за една друга мома: "Колко жито сяе, колко врах отвява, кя не погрознява, по-хубава става."

И още едно впечатляващо описание на женската красота:

"Очите ги са винени,
вяжгите ги са сключени,
руса ги коса в пети я бие,
уста ги - чаша сребърна,
езикь ги захар продава.
С дума човяка наява
и с погледа го напива."

Първите три реда - черните вежди, винените очи и дългата руса коса ли са главното, или главното е в следващите четири реда: "уста ги - чаша сребърна, езикь ги захар продава. С дума човяка наява и с погледа го напива!" Едното без другото не върви, но мисля, че по-силни са вторите четири реда.

Още по-запомнящи се са развърнатите сравнения. Например между моминския живот и този на омъжената жена: "Дорде е мома лефтера, където върви и пяе. Земята пяе под нея, синьото небе - над нея. Кога се мома оглави, където ходи и плаче, земята плаче под нея, синьото небе - над нея."

Или за съдбата на сирачето: "Горкото, мале, Иринче - една го майка родила, пък три го майки гледали!"

И в една друга песен за сирачета и мащехата им: "Кога ги хлебец поискат - сухи корички хми дава, наместо манджа - помийка, земята им е постелка, лютата слана - завивка!"

Сирачето е "като ми пиле билбинче, га го майка му опили, опили, че го остави, та нема крильлье да фръкне, и нема нехте да стъпне ..."

А какво ли не е казано за любовта!
"Наред момите гледайте, но една да не любите и севда да не фърляте, че севдата е лошаво - от севда човяк умира!"

"Кога се двама драговат, драговат, че се не земат, тяхната галба голяма в морето да я фърлеха - на море зарар ше сторят; в гората да я фърлеха - на òвце зарар ще сторят, кога се на пъкь срещноват - вряла ги вода попаря."

И как само е описано влюбването от пръв поглед: "Като във Сливен отидох, във Сливен сватба имяше. До кальманата седяше едно хубаво момиче. Налиташе ми, мале ле, в чашата шушка да стана, да ме момата изпие!"

Или в една друга песен: "Я като я видях, умът си загубих, срамът си забравих!"

И това оригинално и красиво обяснение в любов: "Ти налей вода в бял бакрач, тури го да се отбистри, че се над него нàдникни - която видиш в бакрачът, за нея да ме надпяеш!"

Но и момите се влюбват от пръв поглед: "Църни очи шаташе, шаташе и ги мяташе - еннъж конят, дваж - мене!"

А в друга песен: "Очите ги святеха, като ми риба в дълбуняк, като ми жаба в жабуняк".

И не може да не усмихват тези думи от коледарска благословия: "В тъва къща има и мòмче. Татко му го прата подир козичките, а той върви подир момичките - като татка си на млади години."

И за това - колко трябва да се внимава при избора на съпруг или съпруга: "Гледайте, очи, гледайте, че сетне да не плачете."

Много ми харесват и някои преувеличения, хиперболи. Например за това как играел момъкът: "Като с ногата потропа, керемидите паднаха; като със двете потропа - дуварите се сринаха."

Или в любимата песен на биволарите, "Биволарцката": "Като бивольле рихтяхя, та сокаците метяха, кат калдаръмът тъптяха, та каменьнето фърчаха, та жамовете трошаха."

А особено ми харесва едно не преувеличаване, а намаляване - на деня до час, а на нощта - до минута. Когато гората казва на момъка, че е посърнала, защото преди три дни и три нощи през нея са минали триста турци, триста черни арапи, и са прекарали три синджира роби, юнакът казва на кончето си: "Слушай конче, записувай: трите деня - три сахате, трите нъщи - три минути!" За да настигнат и освободят робите, преди да са ги закарали в Стамбул и да са ги продали. И това го казва не закрилян от свръхестествени сили чутовен юнак, не Крали Марко, а обикновен странджански момък.

И колко е мила тази загриженост: "Де ли мръзне мойто либе? Що не ми е по-близичко, да му стопля студни ръки кат ги тури в пазуха ми".

И каква тъжна въздишка се изтръгва от гърдите на момъка, любимата на когото сгодяват за друг: "Хора гълчаха, Рада главяха. Като въздъхна хубави Гьорги, хубави Гьорги през прозорчето, та хми угаси сичките свящи."

В песните понякога съобщението за смъртта е като новина за женитба за "черната земя". "Майка ми ше ви запита, пък вие да ги кажете, че го Стояна сгодихме, сгодихме и углавихме, за зелената морава, за саморасъл бял камень!"

А когато майката пита дали в чужбина не са видели някъде и сина ѝ, отговарят ѝ как са го видели: "Бял му бе камень възглавье, ситен му пясък - постеля, синьо му небо - покрива, два го гарвана чакаха, очите да му изпият, га му душата излязе."

И по-нататък: "Кога чуждинче погине, чужда го майка не плаче, чужди го сèстри не жалят."

И че единствено майките са, които до гроб скърбят и оплакват децата си:
"Нека ме либе жалее, година и половина, дорде ги изля късметет. Пък майка да ме жалее, дорде морето пресъхне, дорде гарванът бял стане, дорде ги гледат очите, дорде ги ходят ногите, дорде ги фатат ръките, дорде я пръстта затисне".

Интересна е характеристиката на етносите. За българите най-срещаните епитети са "бяла българка" и "бяли българе". И това е не само заради хубостта им, а и цялостна им характеристика като на честни, весели, добри, справедливи и работливи хора.

"Блазя хми, мале, блазя хми, на тява бяли българе: де има сянка дебела, българе ше я отърлят; де има вода студена, българе ше я напият, де има нива голяма - българе ше я оженат!" - изплаква пред майка си една насила потурчена девойка.

За българите от Странджа, от Хасекията, освен това се казва, че са бедни, но юначни. Когато Индже Войвода решава да нападне и плячкоса и селата в Хасекията, байрактарят му, Кара Кольо, се опитва да го разубеди: "Остави тая работа. Хасекийовци, казват хората, че са на пари сирмаси, пък са на куршун исправни - ше фърлят да ни избият!"

(Но Инджето не го послушва. "Развявай, Колью, байрякът! Я нося риза ризница, мене ме крушунь не фата." Обикновен куршум не го фата, но едно момче излива от гривните на майка си сребърен куршум, с който улучва Инджето в сърцето).

За турците пък най-честите епитети са "църни турци анадолци" и "църни манавйе".

Гърците пък са охарактеризирвани като хитри и проклети и като предатели. В песента "Българе глава дигнали" те са, които донасят на султана, че българите готвят въстание. И царят се виком провиква:

"Събирайте се манавйе, и голи боси цигане, гладни и жадни татаре, и проклетите черкези! Скоро в българско подите, старите баби кòлите, младите булки пòрите, та хми децата вадите и ги на маждрак бучите, малките моми робите, та ги ханъмки прàвите."

И те така са и правили: "Във църквата ги напряли, старите баби колили, младите бульки порили, та хми децата вадили и ги на маждрак бучили, моми робиньки зимали..."

Аз си мислех, че тази песен е създадена за Преображенското въстание. Но с такава зверска жестокост преди това е било потушено Априлското въстание - да си припомним за баташкото клане. А от някои думи от пълния ѝ текст се разбира, че песента е от още по-рано.

"Клета му душа, проклета, който майка си не слуша!" - се казва в една песен. Всъщност в две песни. В едната момъкът не послушва майка си да не тръгва на път през нощта, защото може да го срещнат разбойници. Разбойниците го хващат и го убиват. "Главата му се валяше, и езикът ги думаше: "Клета му душа, проклета, който майка си не слуша!""

В другата песен момичето не послушва майка си и "пресляда" мъж от друго село. Но когато наближават селото му, мъжът я отпраща да се върне при майка си, защото в селото си има друга жена и има дяца от нея. И момата плаче и нарежда: "Как ще при майка да ида, майка ми ще ме убие, татко ми ще ме заколи. Извади ножче от пояс, та ми главата òтрежи, и ме на парчѝ нàправи, че ме на гръмйе нàкачи - да вървят моми, да гледат, да знае мома, да помни, кога майка си не слуша!"

И за тежкия живот на невястата, омъжена на лошо място и в чуждо село:
"Нека ми майка проводи два ножа с черно чуряньня: с единьнят да се зàколям, с другият да се рàзпорям, сърцето да си извадя, на майка да го проводя, майка ми да повярува, какво е църно станало."

И още една хипербола, този път за мъката на майката, омъжила дъщеря си на далечно място. Казват ѝ, че тогава, когато изчерпи морето и когато "сухият сухар лист пусне", тогава дъщеря ѝ ще си дойде на гости. "Черпила Милкина майка, черпила, изчерпила го, сухият сухар лист пуснал - Милка на госке не дойде!"

А за обидата и гнева на отхвърления момък:
"Ако те ваште не дават, плявнята ше ви зàпаля, да горят лиси бивольле!"

И още по-страшна закана: "Га да е, и кога да е, тва село ше го зàпаля, на пепел ше го нàправя, очумень ше го засея, кòнето да си пасеме, кòнете и бивольлето!"

И хиперболи за големина на потери и битки. Дружината казва на войводата, че ядат и пият, "но не им пàда нà сърце", защото потерята ги е обградила.

"Ми прибройте ги колко са: ако са двяста до триста, барем на мене не стигат." - казва войводата. Но му отговарят: "Тие не са двяста до триста, ами са млого повече - кат на гората листата, кат на земята тревата".

И после за битката: "Още си дума думаше, триста са пушки пукнали, триста са момци паднали."

Не знам дали тази песен е чисто странджанска - твърде много е популярна и по други краища. Но в друга, чисто странджанска песен, трагедията и хиперболата са още по-големи: "Петстотин пушки пукнаха, петстотин момци паднаха, петстотин свящи горяха, петстотин майки плачеха!"

Не, наистина не може да се обхване необхватното. Спирам дотука.

Но това, което вече написах, нека е посветено на паметта на баба Злата Дугьовица.
Защото докато си припомнях тези неща, спомнях си (нали във живота ни съществува симетрия, и най-ранните спомени ни спохождат най-късно), че много от тях ги зная от нея.
Къщите ни бяха една до друга, и те, с дядо Никола, често биваха у нас. А аз много обичах да седя на леглото зад възрастните и да слушам разговорите им.
Баба Злата знаеше много песни. Нямам спомен как пее, не съм я сякаш слушал да пее, но в разговорите често използваше думи от тях.
А тя сигурно е и пеела много хубаво, защото странджанската народна певица Магда Пушкарова е нейна дъщеря.
След смъртта на съпруга ѝ - дядо Никола Дугьов, и тя, както много други старици, на които децата бяха се изселили в големите градове, остана съвсем сама. И отиде да доживее дните си във Варна, при другата си дъщеря, Нина. И Нина пееше много хубаво, дори по-хубаво от сестра си.
Случи се, че през 1965 или 1966 година, ходих до Варна, и нашите ми поръчаха ако имам възможност, да ида да я видя и да ѝ нося много здравье от Малко Търново. Видях я - все още жива и здрава. Доволна беше, живееше удобно, бяха направили за нея една доста хубава пристройка в двора. Похвали се от дъщеря си, как хубаво я гледат и добре се отнасят с нея. Но и много ме боли, ми каза.
- Но какво те боли? - не я разбрах веднага аз.
- "Редома, сине, редома, ама сърцето - най-много!" - отново с думи от песен ми отговори тя.
Много ѝ беше мъчно за Малко Търново.