автор: Narwal

- Хайде ставай, спяща красавице! – дочу в просъница Жулиен познатият глас на османския велможа.
Протегна ръце и разтърка очи. Намираше се в разкошно меко легло с меки завивки. Беше измит старателно и облечен в чиста дълга роба. Около него чинно шеташе забрадена робиня, а османлията стоеше над главата му с познатата му до противност усмивка.
Жулиен се опита да събере спомените си за отминалите часове, но това не му се удаваше. Спомни само, че от умора заспа на студената земя и часовете след това, когато е бил пренесен в този прекрасен замък, измит и поставен в леглото му се губеха. Една мисъл обаче не о напускаше – „Къде е Роже?”. И тя първа стресна заспалото му съзнание. Младежът енергично се изправи и заби поглед в сините очи на своя домакин.
- Приемете моите благодарности, мосю, за грижите, които сте положили за мен – каза той и направи обичайния реверанс – Но позволете ми да знам, къде са моите хора и особено спътникът ми, рицарят Роже?
- Обикновено рицарският етикет изисква първо да се запознаем, екселенц – отговори османлията и още по-широко се усмихна. – Аз знам кой сте вие. Позволете ми да Ви се представя аз – наричат ме Рустем паша, а иначе рожденното ми име е Антоан дьо Троаси. А приятелят Ви ....- продължи пашата и усмивката му изрази изпълващото го самодоволство – царят на българите Фружин Шишман се намира в съседното крило на къщата ми. Намирате се в крепостта Овеч, екселенц. Прибрахме ви...и това със сигурност ви спаси живота. Доста се бяхте объркали в търсенето на път през империята. Покрай езерото вместо към морето се бяхте отправили в обратна посока. Това е нормално за чужденци в тези земи. Оцелелите от войската ви са настанени в пленнически лагер. Не се безпокойте за тях! В добро състояние са.
Жулиен все още не можеше да осмисли събитията, които го връхлитаха едно през друго. Попаднал в плен на османците. Срещнал „сънародник”....?! Какво ставаше около него? Въпросите измъчваха и без това болната му глава. Нещо обаче му направи силно впечатление. Този паша знаеше всичко за него, за българския му спътник, а вероятно знаеше и още много повече. Какво ли бе станало? Дали можеше да научи нещо от неочаквания си събеседник? Жулиен реши да опита. Какво ли губеше?! Така или иначе беше в ръцете им.
- Вие сте бургундец, мосю? – запита той
Османлията кимна утвърдително.
- Как от Антоан станахте Рустем паша? – продължи Жулиен, правейки се на много учуден, макар да знаеше как става точно тази магия.
- Знаете ли, екселенц, или по-добре да Ви наричам на име ...Жулиен де Найлак – отвърна пашата – Животът е ни поднася изненади всеки миг. И ако искаме той да продължи колкото е възможно по-дълго не трябва да се съпротивляваме на тези изненади, ще получим в замяна най-голямата изненада и .....последната изненада, разбира се. Добре Ви е известно как се раждаме едни, а умираме други. Особено, ако се намираме на границата на точно тези две цивилизации. Но понеже сте ми симпатичен, Жулиен ще Ви разкажа. Някога и аз като Вас бях рицар, с меч във ръка и кръст на гърдите. Заминах веднъж за светите земи, заедно с войските на Тевтонския орден, но бяхме разбити от сарацините. Спасих се по чудо и търсейки обратен път попаднах при османците. Единственото нещо, което можех бе да воювам, но при османците воюват само мюсюлманите, неверниците рядко остават живи. Приех исляма и бях оценен като воин. Тук ме оцениха, а в родината ми бях голтак и никой не беше благодарен за кръвта пролята от мен. Намерих дом, богатства, почит и уважение. Защо да не ги приема?! “Dove bene, ubi patria” така са казвали римляните.
Жулиен слушаше съсредоточено разказът на пашата и полагаше всевъзможни усилия да проумее логиката на неговите действия. Един рицар възпитан в добродетелите на чест, дълг и достойнство не можеше да оправдае подобно предателство, но както казваше османлията „животът ни поднася изненади и ако не ги приемем ни поднася своята последна изненада”. „Как обаче османците се решават на подобен подход?!”, питаше се той,”Не знаеха ли, че човек веднъж изменил на своя Бог, ще измени и на техния? Какво ги караше да търсят именно по този начин своите паши, спахии, и какви ли не още първенци?” Изглежда логиката на рицаря тук не вървеше. Те си имаха своя логика.
- Какво смятате да правите с нас, мосю? – зададе директно въпроса си, Жулиен.
Пашата направи няколко крачки, седна на един удобен диван, вдигна си краката и ги кръстоса по мюсюлмански обичай. Извади от джоба си кехлибарена броеница и започна ритмично да протраква с малките топчета. Погледът му сега стана сериозен:
- Знаеш ли, Жулиен – каза му той свойски – Ти не си ми главната грижа! Главната грижа ми е Фружин! Сега сте ми в ръцете и вероятно се питаш, защо вместо да ви отрежа главите както се полага на неверници, аз ви приемем в дома си и полагам грижи за вас. Аз има мисия, млади момко! – повиши тон османлията – И мисията ми е да развея свещеното знаме на пророка над целия свят. За съжаление това само с рязане на глави не става. Вече двеста години ги режем и все нови поникват. Решихме вместо да ги режем тези глави да ги ......направим наши. А знаеш ли колко правоверни стават именно онези, които миг преди това са били неверници ?! Стават най-правоверни и сами режат непокорни глави. ТОВА ИСКАМ ДА ПОСТИГНА. И за това си ми нужен ти!
Очите на Жулиен пламнаха. Ръката му инстинктивно потърси меча, но него го нямаше. Големи усилия трябваше да положи за да не реагира емоционално.
- И за какво ти трябвам, паша? – попита Жулиен
- Княз Фружин Шишман трябва да приеме мюсюлманската вяра. Но сам няма да го стори дори и насила. Той обаче има голяма доверие в теб, защото си син на Филибер де Найлак. Ако ти приемеш исляма, той ще те последва. И това искам да стане!
Сега беше ред на Жулиен да се усмихне. Явно пашата бе започнал да губи самообладание.
- Знаеш ли, паша – подигравателно – отвърна младият рицар – Някога един друг французин бе поискал от баща ми да предаде братовчедът на княз Фружин – цар Константин ІІ Асен на Сюлейман. Как завърши мисията му ти е много добре известно, щом толкова много неща са ти известни. Ако смяташ, че аз Жулиен де Найлак ще престъпя бащината си воля и ще покрия името де Найлак с позор, трябва да си луд. От себе си можеш да направиш каквото си поискаш нищожество. Можеш да си приемеш всички вери на света и да се отричаш от тях колкото и когато си поискаш. Но да смяташ, че от мен можеш да направиш предател е връх на лудостта. Заведи ме при хората ми в пленническия лагер! Аз явно не ставам за тук.
Сините очи на Рустем паша почерняха. Този младок явно не знаеше къде се намира, или той го преценил грешно....кой знае? Но все пак реши да не бърза.
- Не! Тук ще останеш, Жулиен! И не само това! Ще се срещнеш и с твоя приятел...как го наричаше...Роже! И не защото искам да ти е хубаво, а защото твоите хора вече те смятат за предател и вече и Аллах не може да ги убеди в противното. Защо да ги разочаровам?! Тук ще стоиш! И ще ядеш пищни гозби и скъпи дрехи ще носиш. И жени ще имаш колкото искаш. А те.....ще ядат помия, ще спят в оборите и ще те проклинат и теб и целия род Найлак! Много бързо ни подценихте рицарю! Не сме толкова лесни! А с времето.....идва и акълът.

P.S. “Dove bene, ubi patria” – Където е хубаво там е родината