автор: gringo

Петнадесета глава


Развиделяваше се и контурите на трънаците и хилавите храсти по протежението на най-високата част от малката долчинка започнаха да се виждат все по отчетливо.
Иван се огледа за последен път. Нищо не подсказваше, че под пясък и парчета бетон лежи труп на убит човек. Той се наведе, взе лопатата и се закандилка нагоре по склона. За по-малко от минута стигна до ладата, дремеща все още под закрилата на увисналите върбови клони. Озърна се, но не забеляза нищо обезпокоително. В храстите писукаше птиче, шумът от близката магистрала се увеличаваше с настъпването на делничния ден и езерото, освободено от гнета на нощния мрак, бавно придобиваше сребрист блясък.
Иван подпря отстрани на бронята лопатата с полепнали тук-там по металната и част песъчинки и отвори капака на колата. Взе я пак и я хвърли в багажника. Без да го затваря, бързо отиде до въдиците, събра ги как да е, развали палатката и на няколко пъти пренесе и нахвърля всичките такъми в колата. Понечи да отвори вратата и да влезе в машината, но го чоплеше мисълта, че е забравил нещо. „А бе рибата!” - плесна се по челото нощният въдичар (по-точно и нощният гробар) и се завтече към брега. Отвърза живарника, изтегли го върху росната трева и го довлече до колата. Отвори за втори път багажника, измъкна успялата да се съвземе риба, която вяло се съпротивляваше и я напъха на две-на три в шарена найлонова торба и я захвърли в дъното му. Метна се на седалката, врътна нетърпеливо ключа и претеглилото какво ли не руско возило забоботи и бавно се заклатушка по издълбания от пролетните дъждове черен криволичещ път по посока на старата помпена станция, където го чакаше Анани. Изглежда, съселянинът му бе чул шума от колата, защото Иван го видя отдалече да стои край пътя със смешно нахлупената шапка и стърчащата напред саморъчно направена въдица, която стискаше в дясната си ръка. Пред него в краката му, обути в гумени галоши, се виждаше безформена купчина. Когато наближи, Иван различи вехта раница, в която вероятно вечно ухиленото кьосе бе натъпкало шишетата за дънен риболов.
- Айде, скачай вътре! - подвикна му той, след като спря до него и отвори вратата.
Дребното човече несръчно се намести до него, като с известни усилия нагласи диагонално в купето сухата върбова пръчка с навита корда и забит в нея връх на кука-орловка.
- Е, добре, че те срещнах! Не ми се биеше два километра до нас. Па си стана и ладовито!
- Нема страшно. Е сега - час-два и така ше напече, че вънка нема да е за мъже!
- Е па оно никогаж не е за маже навънка - летото жежко, зимето- студ. Най си е арно у кръчмата!...
- Чаткаш ги тия работи, Анани, не си вчерашен, знаеш къде се крие рибата!
- Тъй, тъй е…, - клатеше глава Анани в знак на съгласие, колата ги подхвърляше из дупките, а отпреде им вече се провиждаха първите къщи на фона на розовеещото утринно небе. –
- Къде да те карам? У вас или на площадо?
- А бе, я ме остави пред нас - тамън да остава пръчката и тековете. Па после ше мръднем до кафенето да пина едно бире - колко да проплакнем бурето. Ти що не додеш - ше те черпа една бира. Докара ме до дома, дето се вика, нека и я да почерпа...
- Не съм те докарал, за да ме черпиш, ама като си решил - може. Ама нека е некой друг път.
- Другийо път ти ше черпиш, оти мойо ред ше мине! - ухили се Анани.
„Що ли верно не пия една бира!?- помисли си Иван.- Добре е да ме видат сутринта у кафето. Като сека сутрин. Анани, каквото си е плямпало, ше отвори приказка за рибата. Ше са се събрали „висаджиите”, ше стане лаф...
Верно, не съм се наспал и съм се оцъклил като караконджор, ама и у нас не ми се стои... Като знам, че требе да чистим....”
Напрежението, изпитата ракия и целият преживян стрес подтикнаха неволния убиец все пак да приеме поканата на кьосето. „Нали требва да покажа, че съм си се същийо. Само некой да не е видел Драго как иде у нас през комшулучето! - страхът отново оживя в сърцето му. - Нема кой - от улицата се не види, а от другата страна има две къщи - у едната живееше баба Петруна, ама она умре и сега там не живее никой. У другата са Спаска и Спас, они са на работа, а детето им е при баба си в Червен брег....” - страхът отпълзя от него и се притаи в засада до следващия момент на разколебаване и угризения, за да впие отново острите си зъби в сърцето му. Натисна спирачките и ладата спря пред къщичката на Анани, ремонтирана наскоро с парите на синовете му. Когато Анани слезе, Иван се обади:
- Е-е-е, убаво!... Ше пия една бира на кафето. Нали требе да се изфукам с рибата! Оня нещастник, Йончо Ученийо, ще си умре на мъка!
- А така те искам! Пет кила риба фана тая нощ и ако се не изфукаш, се едно че не си я фанал! - зарадва се на решението му Анани. - Ама голем си късметлия, да знаеш! – без капка завист допълни той и настави - Седем и половина пред кафето, ей. Ние първи да го сефтосаме тая заран, а като додат „висаджиите”, ше ги дразниме, че са се успали!
„Висаджии” се бяха кръстили петима-шестима зевзеци, пенсионери и безработни, но не по името на бившата борческа групировка, а заради това, че „висяха” часове пред кафенето, което се намираше на селския мегдан, и коментираха всичко и всеки, който минеше.
Видна фигура сред тях бе местният поп Георги - харамия, ловец, рибар и шегобиец. Ценител на хубавото вино, на хубавата ракия и на хубавите булки и на всичко, дето е хубаво и радва душата человеческа, той умееше като никой друг да нагласи и опече агне или прасенце. Имаше навик, когато гощаваше гостите си на манастира край селото, да повдига двете си ръце към лицето си, скрито в хайдушката прошарена брада и да ги целува звучно и театрално, говорейки с патос „Златни ми ръчички – мъм-м-м, мъм-м-м-м, мъм-м-м...”
Когато Иван довтаса пред кафенето, изпреварил Анани, ранобудният отец вече се бе разположил на обичайното си място отдясно на входа и сърбаше шумно чай от голяма порцеланова чаша.
- Здравей, отче! - поздрави го Иван.
- Господ здраве да ти дава! - отговори му поп Георги - днеска много си подранил. Да не би да не си спал през нощта?
- Позна, отче! Не ме ли видиш какъв съм изтормозен - цела нощ бех на гъоло за риба...- Иван замълча, очаквайки обичайния в такива случаи въпрос.
- Е, като не си спал цяла нощ, улови ли барем едно рибе?
- Абе, че си отвисех на гьоло, отвисех си, ама да знаеш, отче, каква риба фанах! Три кила и нещо!
- Да бе, десет кила си фанал! - чу зад гърба си ехидният глас на вечно недоволния заядливец бай Петко Змизоко (така наричаха тука приличащите на змиорки малки рибки, които преди време се въдеха в реката, а днес за тях подсещаше само прякора на изврътливия и никога не падащ по гръб киселяк). Той се бе приближил тихо до тях и гласът му стресна и без това напрегнатия Иван.
- Да се отучиш да се промъкваш зад гърба на хората като лисугер в кокошкарник, ей, Змизок ниеден! - скара му се попът, забелязал сепването на Иван. - Изкара акъла на човека!
- Айде попе, и ти започна от сабаалем да говориш глупости. Така ли се лесно плаши човек бе посред бел ден! А ти бе, какво си позеленел, - обърна се Змизоко към съселянина си, - като че си видел жив гявол! Отче, да знаеш, че с Иванушката нещо е станало - може нощеска да се е вампирясал и требва да му попееш за здраве! Белким се освести!
- Стига си се дърлял с човека, келеш с келеш. Как не те мързи от сутринта да каканижеш непрекъснато щуротии. А млъквай и влезни в кафето да земеш по един чай и седни като човек на масата.
Тъкмо Змизоко отвори уста да му отговори, и вниманието му бе привлечено от идещия към тях с ухилена физиономия Анани.
- О-о-о, висаджиите! Бая и тая заран сте подранили – да не сте спали у кафето? Здрасти, дедо попе, как е, немаш ли днеска нещо, я кръщене, я сватба?
- Нищо нема. И вие сте си виновни!
- Защо да сме ние виновни?- зачуди се Анани.
- Защото не правите деца и нема кого да кръщавам. Е за това. Сватби няма, щото младите си живеят, без да се венчават, а дъртите измреха накуп след наводнението - кой от старосг и болест, кой от мъка. И ето затова нема и погребения. То най-добре хич да нема погребения, ама Господ така е измислил тоя свят. Се един ден ще се мре...
- Ама дано да е по-късно! - намеси се Анани. - А вие толко рано за умирачка ще ми говорите. Я глейте какъв ден се отваря! - и той се загледа в ясното утрино небе, по което не се виждаше нито едно облаче.
- А бе, верно, накъде се отплеснахме! Ама е те тоя Змизок е виновен! - и поп Георги посочи към подигравателно ухиления Змизок, който се бе подпрял на една от шестте дървени носещи колони, крепящи чамовия навес пред кафенето на Ганка - оправна и нецепеща никому басма яка четиридсет годишна здравенячка. - Заради него... се гледа да извърти некакъв монафък, серсемина му със серсемин. Таман Иван ми разправяше каква риба - близо шест килограма е уловил тая нощ, и тоя довтаса.
В това време към групата се присламчиха Груйо Чукундура и Боби Полицая. Първият бе нисък, дебел и бе придобил прякора си не толкова заради външността си, а поради изключителната си тъпота. Вторият, полицая, го бяха уволнили за вземане на рушвет. Не че другите полицаи не вземаха, но точно Боби обра пешкира, неизкарал и година служба. Дали случайно стана, дали го натопиха - така и не се разбра.
- Виж, виж оня борсук Глигорчо!... Как е турил ръцете на гъза си и пристъпя смръщен важно, важно! - сбута той Иван, който бе най-близо до него. - Тоя, да знаете, сън не го лови, щото по цела нощ си брои парите!
- Е защо тогава е се сърдит, като има толкова пари? - наивно попита Анани, бъркайки в джоба на старо карирано сако, за да провери дали не е забравил приготвените пет лева за бирите, които щеше да купува за него и за Иван.
- Щото са много, и като стигне до половината, се обърква и почва отначало. И така целата нощ. Затова сабаалем е кисел, щото не може да се наспи.
- Я па ка съм легнал, така съм захъркал! И не сънувам даже!
- Не сънуваш, защото немаш пари да ги броиш! - важно с басов глас поясни Йончо Ученийо на групата „висаджии”, която бе в почти пълен състав. - Я да имаше под дюшека трийсетина хиляди, па тогава да те питам дали нема да сънуваш!
- А бе ти ми дай на мене трийсе иляди, па недей да ме мислиш спим ли, не спим ли!... - провикна се въодушевен Груйо Чукундуро и се тупна по мръсните прокъсани дънки, с които ходеше и зиме, и лете.
- Господ си знае на кого да даде пари и на кого да не даде! - обобщи философски поп Георги - за всичко на тоя свят си има причина... Айде, кой ще пие чай? Дедо ви поп черпи!
- Добре си решил да почерпиш, ама по-добре да е с попската ракийка! - обади се някой.
- Отче, а бира може ли, като нема от попската, че от тоя чай ми излизат киселини! - направи си устата Драгойчо Черния, който не признаваше друго, освен бирата и на ден пиеше минимум половин каса.
- Може, Радойчо, защо да не може, ама по една-две най-много, а не като тебе по цела каса!
- Може и по половин, колко да проплакнем бурето! - ухили се Анани и смигна съучастническки на Иван. - Иване, май попо ще ме отмени у черпаването! Ама втората ше е от мене, да си знаеш!
Иван го погледна и се насили да се усмихне. Откакто бе дошъл, не бе обелил и думица. Не че беше кой знае колко разговорлив, но му се щеше да се обади, да привлече някак вниманието към себе си, да го видят всички и да им се запечати в съзнанието спокойствието, веселостта му. И утре, ако се разчуе, не дай си Боже, че Драгомир е намерен убит и заровен край старата кариера, все някой да си припомни колко естествено и непринудено се е държал приятелят му.Защото му бе ясно, че така или иначе ще се сетят за него и ще го разпитват. Няма да е трудно за разследващия да установи, че Иван е последният човек, с който е разговарял Драгомир, преди да изчезне.
- Така е, като си рекъл да черпиш - ще черпиш. Макар май да требе аз да кажа по бира! - нарочно по-високо заговори Иван.
Неколцина се извърнаха към него.
- Защо пък ти? - попита Мито Краставия, смесил се с „висаджиите” без да го усетят.
- Защото тая нош ми излезе късмето и фанах бела риба три кила и нещо. Е питайте Анани, той я виде!
- Нема лъжа, те такова парче! - Анани изпъна дясната си ръка и с лявата длан, поставена на лакътя, показа колко е голяма уловената риба.
- Тука има ред! - важно повиши глас Боби Полицая, - дедо поп е казал, че черпи пръв и нема да му трошиме хатъра! Па после и Иван, и всеки, който иска.
„Така си е”, „Сички сме съгласни!”, „Право е!” - се чуха гласове от различни страни.
- Айде, те ви двайсе лева, ходете двама при Ганка да донесете кой какво му е на сърце! – изкомандва поп Георги и пъхна парите в ръцете на Анани.
След пет минути дружината дружно надигаше шишета с бира и по-рядко с чай, скупчена около своя брадат патрон, който продължаваше да сърба полека билковия си чай, доволен, че успя да предотврати скандала. Възцарилата се за кратко тишина наруши отново Боби Полицая:
- Знаете ли каква идея ми дойде на акъла! - загледа той с блеснали светлокафяви очета окръжающите го биропийци, - И днеска ще е такава жега, че ще изпукаме, където и да се скриеме!
Одобрително поклащане на глави изрази съгласие с очевидното за всички твърдение.
- И по телевизията казаха, че днеска ще е над четиресе! - внесе конкретика Петко Змизоко, успял да потисне раздразнението си от скарването с Чукундуро.
- Е, и какво си намислил? - прояви заинтересованост Петко Краставия.
Всички погледнаха към Боби.
- Предлагам да направим един моабет под манастирскийо орех! - тържествено произнесе той. - У тия жеги само там е ладовина. И ако Иван нема нищо напреки, да оставим на златните ръчички на дедо поп да извъртят некой негов специалитет!
- Златни ти уста, Йоане! - провикна се одобрително Змизоко.
- Каков Йован бе, това е Боби! - недоволно измърмори Груйо и злобно стрелна Змизоко.
- Не бе, Груйо, такава е приказката! - опита се да му обясни Иван.
- Каква приказка? - опули се още по-объркан Чукундуро.
- Друг път ще ти разправям, нема време сега... - приключи набързо темата Змизоко.
Иван видя, че всички очакват какво ще каже.
- Е, какво - немам нищо против. И ако отец Георги е съгласен, направо да действаме...
- Не може направо... Тука си требе организация... Ние да не сме като ония у парламенто, дето действат, а после мислят!- отново взе думата Змизоко.- Първо, отче, ти съгласен ли си?
- Е па защо да не съм съгласен?! И от попската ще туриме у кладенецо, и ако некой донесе малко домати, малко краставици и лучец- у- ха-аа! Каква салатка ще стане! А за рибката не се безпокойте - само някой да я донесе. Ако дедо поп една риба не може да сготви, то какъв поп е тогава?!
- Така-а-а, - продължи да наставлява Петко, - ти, отче, си с беемвето, така че ще минеш да вземете рибата с Иван. Всички тука, без попа и риболовеца, да вадят по пет лева и един по желание ще купи бира и безалкохолно. Аз ще донеса домати, и още некой - и сме готови.
- Така е най-добре, ама барем една каса бира да земеме! - обади се Радойчо Черния.
- Ха-ха-ха! - разсмя се Краставия, - Една каса ще стигне, ама ако ти не пиеш!
- Е добре де, нека да са две тогава! - невъзмутимо отсече Радойчо.
- Само рибата нема да стигне... Ще да требва некое и друго кебапченце, кюфтенце и месенце да фърлиме на поповата скара - ако е, да е - нема да се лигавиме я! - включи се в обсъждането на менюто и Йончо Ученийо.
- Еми, то, такова, у такава жега ни може да се работи нещо, ни па да се спи. На манастиро е най-добре, воз реката, под орейо, на теферич! - блажено се усмихна Груйо Чукундуро и сладко примлясна, като че таман бе отпил от меката попска тригодишна ракия.
След малко бирите бяха изпити и „висаджиите” се пръснаха. Всеки, на който бе поставена някаква задача, се зае да я изпълнява с ентусиазъм, една стотна от който да притежаваха избраните по народно вишегласие търтеи, то раят би се прнесъл на земята и самият Господ-Бог наш би пренесъл престола си я на Черни връх, я на Мусала, а защо пък не и в някое живописно кътче из Родопите? В края на краищата българските планини с нищо не са по-лоши от гръцкия Олимп.
Иван се качи на попското беемве, за да отидат до тях за рибата. Не се страхуваше, че поп Георги ще слезе от колата и ще тръгне да влиза в къщата му с него, но вътрешно бе раздвоен по друга причина - от една страна му се щеше да отиде с отеца направо на манастира, за да не остава сам в къщата, която сега го изпълваше с тежко чувство, от друга страна, осъзнаваше, че трябва по най-бързия начин да заличи всички следи, които можеха да наведат някой на мисълта, че изчезналият му съсед е бил вчера в дома му след обед. Дебелият трътлест убиец тайно се надяваше, че у тях няма да правят обиск, защото това би означавало, че е заподозрян. „Дано най-много мина с едно разпитване в районното!...А ако може и без него...”
- А бе Иване, верно ми се видиш нещо омърлушен. Право забележи Змизоко отзарна... Да не си нещо настинал нощеска на гьоло? - загрижено се обади попът, който с крайчеца на окото си наблюдаваше умореното посивяло лице на отнеслия се в мислите си негов съселянин.
- А-а-а, нищо ми нема! - малко стреснато го погледна спътника му, - Не съм доспал... това е.... „Требе много да внимавам тия дена, мамка му... секи те наблюдава....”
- Стигнахме! - попа спря на платното до срещуположния тротоар на Ивановата къща. - Бегай за рибата, аз докато обърна колата и после на манастира. Другите докато пазаруват това-онова, ние с тебе ще оправиме рибата и ще нагласиме масата - а бе какво си требе там...
- Отче, аз требе да свърша една работа дома - извадих от фризеро снощи преди да тръгна за гьоло малко месо да се размрази и требва веднага да го оправа. Та малко по-късно ще дода...
- Немаш ядове, нали фана рибата - ти твойта работа си я свършил... Само гледай да не се моташ много, че ония гладници ще ти оствят само костите!
- Нека ядат! Се нещо ше остане.
- Ще остане, ама аз ще ти отдела едно парче за всеки случай... ако нещо се позабавиш...
- Мерси, отче, не се притеснявай за мене... Е сега съм тука! - и Иван припряно отвори вратата на колата и се завтече към портата. След има-няма две минути се появи с найлоновата торба и я подаде на попа.
- Ей, браво бе, Иване, те това е риба! - както седеше на шофьорското място, попът повдигна плика. - Тежи най-малко четири кила, да знаеш! Евала, риболовец си, да знаеш, не рибар, а риболовец! Че то рибари много, ама риболовците са малко! И да дойдеш, ей, ясно ли е!
И духовният пастир, призван да се грижи за спасението на душите на лукавите и невярващи никому шопи, запали мотора и отпраши към манастира, за да подготви всичко необходимо в настоящия случай за удоволетворение на плътските щения и чревоугодничествто на емблематичната за село Долно Бунище сговорна дружинка „висаджии”.
„Лесно ти е на тебе, дедо попе, ама не си нощеска тайно гроб копал и ровил у него от тебе утрепан човек !...”- окайваше нерадостния си хал Иван, загледан след отдалечаващото се беемве на божия служител. Постоя така миг-два и се шмугна бързо във входа на неугледната си къщичка. Влезе в кухнята и седна на стола. Обходи с поглед мизерната обстановка - мръсния под с разпилените остатъци, фаталния нож и разтвореното черно куфарече в ъгъла. Навсякъде се валяха пачки с пари. „Откъде да я почна?! Трябва да бързам....А ако сега се звънне!...И поискат да влязат!...”
В съзнанието на Иван се бе оформила някаква смътна представа за човек от полицията без лице, с когото водеше въображаем разговор. Инстинктът за самосъхранение го провокираше да предполага какви въпроси би му задавал този разпитващ без определена физиономия и как той съответно би могъл да отговори, за да не събуди съмнение в невинността си. Но колкото и да се мъчеше да обгледа вариантите от всички страни и да се подготви, за да не го изненадат, толкова повече се заплиташе в собствените си предположения и страхове. Накрая махваше с ръка - „Да става каквото ще! Важното е да съм спокоен.Да не преигравам. Да мога себе си да убедя, че не съм извършил нищо. Да си повярвам, че наистина не знам къде е Драгомир. Това е едното. Психологическото. Другото - следите.Материалното. По филмите съм го гледал. Обаче там убиеца го хващат, колкото и умен и хладнокръвен да е. А бе аз може и да не съм умен, но във филма е едно, а в живота.. Майната му! - нервите на убиеца започнаха да се опъват отново. - Ще го видим как е в живота. Психологии, философии - глупости на тръкалета... Да почвам, да почвам отнекъде...”
Наведе се, изправи катурнатата маса, вдигна куфарчето от ъгъла и го сложи върху нея. Събра пачките с пари и ги подреди внимателно в него. Затвори го. „После ще мисля къде да го скрия! Сега... сега... ножът. Какъв бунак съм! Трябваше снощи да го взема и да го хвърля в езерото! Да бе, в езерото... ами ако го пресушат?! Глупости! Как така ще пресушат целия гьол. Ама пък защо да не го пресушат? Сега техниката е толкова напред, че....знам ли аз....” – докато обърканите му мисли гъмжаха в главата му, Иван не спираше да снове из занемарената стая. Бършеше, чегърташе по пода, миеше и подреждаше, забравил за момент оръжието на престъплението. След двайсетина минути се показа на входа с очуканата кофа в ръка, която му служеше за боклука. Резкият преход от мрачната стая с пуснати пердета към дневната светлина го накара да замижи за момент. После отиде и изсипа съдържанието на кофата в един буренясал край на двора, където палеше огън, за да вари компоти есен. Довлече изпод терасата и други боклуци, суха трева, пръчки и какво ли не, и струпа ги на същото място и бързешком се върна в къщата. Слезе в мазето и през него отиде в гаража при колата. Отвори багажника и извади лопатата. Освен кутията с инструменти в единия ъгъл и малък крик до нея нямаше нищо друго. Килимът от хола бе заровен в пясъка заедно с Драгомир. „Килимът!Вехтият килим! По него може да ме открият! - сгорещеният Иван усети как студени тръпки пробягаха през цялото му тяло. Кой ли пък е влизал в хола! Откакто жена му избяга, не канеше гости. Срамуваше се и живееше като вълк-единак. Единствено с кроткия си съсед Драго ходеше за риба и в кръчмата вечер. - Е да, обаче като го намерят, ще почнат да душат. И пак ще стигнат до мен... Дявол да го вземе! Ту едно, ту друго излиза недомислено! Ама кога да го мислиш?! Не може всичко да предвидиш! Та аз да не съм някой изпечен убиец! И това не беше убийство, а си беше чист нещастен случай! Фатално стечение на обстоятелствата!”
Иван усети, че му се вие свят и че всеки момент ще се срути на циментовия под до любимата си „Лада”. „Само това ми липсва! Да ме намерят в безсъзнание до отворения багажник с ножа в ръката! - преди да отиде в гаража бе минал през кухнята и взел ножа - да е с него, докато реши къде да го скрие. Поседна до колата и се облегна на една от задните гуми. - Не съм ял от вчера сутринта, а и колко ракия изпих! А пък и тая бира на кафето... Съвсем ми размъти главата!...” - усети, че се отнася и всеки миг ще заспи от изтощение. Осъзна, че трябва да дремне, макар и за половин час. - Какво ми остана да свърша? Ножът...и да изсмуча всяко кьошенце на багажника..."
Почувства се по-добре. Реши да отложи за утре сутринта чистенето на колата, понеже прецени, че всъщност по нея няма никакви видими следи. Пък и в един момент си даде ясна сметка, че докато не открият трупа, той реално няма от какво да се страхува. - „Отивам да поспя. Ще наглася джиесема да ме събуди след един час. В единайсет. Защото после требе задължително да отида под манастирскийо орех. Че иначе ше се чудат защо не съм отишел. Ше си кажат- тоя даде риба четири кила, па не дойде да апне един залък и да пине един гълток ракия! Ще се запомни и ше ме майтапат поне пет-шест дена. И това ще се запомни... Верно, секо чудо за три дни, ама ако точно около тия три дни от изчезването на Драго ще роват най-много копоите... И ще си рече следователят: „А бе какъв е тоя, дето на следващия ден от изчезването на Драгомир Даскалов, и то негов познат и комшия, е уловил четири кила и нещо риба и я е дал за приятелска гощавка, а той самият не е отишъл на нея? Пита се защо?!” И Иван, все още опрял гръб върху колата, отново си представи как седи в малка стая с голи стени, а над него заплашително се е надвесила едрата фигура на безименния разследващ без лице. Потръпна отново. Бавно се изправи и се заклатушка по стълбите.
След две минути спеше непробудно, свил се, доколкото му позволяваше шкембето, на дясната си страна върху дивана в хола. Не помисли и за секунда да влезе в кухнята. На правоъгълната масичка, покрита с отдавна непрана бяла покривка на цветя, лежеше мобилният телефон, настроен да звъни в единадесет часа.

Следва